Според sineokomomche това означаваше, че кръшкането му от училище е разкрито.
— Моля ви, господине, не казвайте на мама.
Д-р Пийкок поклати глава.
— Не виждам причина да й казвам — отвърна той. — И аз съм бил момче някога. Охлюви, буболечки и опашки на кучета. Риболов в реката. Обичаш ли да ловиш риба, млади човече?
sineokomomche кимна, макар че никога не беше опитвало и нямаше да опита.
— Превъзходно хоби. Излизаш на чист въздух. Разбира се, аз си имам градината… — Хвърли поглед през рамо към купчината пръст и зейналия гроб. — Ще ми дадеш ли малко време? После ще приготвя да пийнем нещо.
sineokomomche наблюдава мълчаливо как д-р Пийкок зарина гробчето. Всъщност не му се искаше да наднича вътре, но и не можеше да отмести поглед. Нещо стегна гърдите му, крайниците му се вдървиха, свят му се зави. Да не би наистина да беше болен? Или се дължеше на шумовете от копането — на металното стържене на лопатата, на възкиселата зеленчукова миризма, на влудяващото трополене на буците пръст в зейналия гроб.
Най-сетне д-р Пийкок остави лопатата, но не се обърна веднага. Остана прав до надгробната могила с ръце в джобовете и с наведена глава толкова дълго, че sineokomomche се зачуди дали не го е забравил.
— Добре ли сте, господине?! — попита то най-накрая.
Гласът му накара д-р Пийкок да се обърне. Беше свалил градинарската си шапка и примижаваше от слънцето.
— Сигурно ме мислиш за страшно сантиментален — каза. — Такава церемониалност заради едно куче. Ти някога имал ли си куче?
sineokomomche поклати глава.
— Жалко. Всеки трябва да си има куче. Все пак си имаш братя. Обзалагам се, че е много забавно.
sineokomomche се опита да си представи света така, както го виждаше д-р Пийкок, свят, в който братята му са страшно забавни, където момчетата ходят на риба, имат си кучета, играят крикет на поляната…
— Днес е рожденият ми ден — каза той.
— Така ли? Днес?
— Да, господине.
Д-р Пийкок се усмихна.
— Ах, помня рождените си дни. Желе и сладолед, торта със свещички. Днес вече не го празнувам. Двайсет и четвърти август, нали? Моят беше на двайсет и първи. Бях забравил, ти ми припомни. — Този път изгледа момчето замислено. — Мисля, че трябва да отбележим повода. Не мога да предложа бог знае какво, но ще направя чай и имам малко кифлички с глазура, понеже… — усмихна се широко и палаво той, все едно беше момче с изкуствена брада и много убедително предрешено като старец, — … ние, Девите, трябва да се подкрепяме.
Наглед не е бог знае какво, нали? Чаша „Ърл Грей“, кифличка с глазура със забодено в нея късо пънче от свещ. Само че в спомените на sineokomomche този случай изпъква като позлатено минаре насред гола пустош. Помни всяка подробност с идеална, повишена точност: сините розички на чашата, почукването на лъжичката о порцелана, кехлибареният цвят и мирис на чая, полегатият сноп слънчеви лъчи. Дребни неща, но отчетливостта им напомня на невинност. Не че той изобщо някога е бил невинен, но на този ден почти се почувства невинен, а сега, обърне ли поглед назад, съзнава, че това е бил последният ден от детството, изтекъл между пръстите му като пясък…
Изпратете коментар:
ClairDeLune: Радвам се, че изследваш темата по-подробно, sineokomomche. Главният ти герой често изглежда студен и безчувствен, освен това ми харесва как намекваш за скритата му уязвимост. Изпращам ти списък с книги, които може да ти бъдат от полза. Току-виж си решил да си нахвърляш някои бележки преди следващата ни среща. Надявам се скоро пак да се видим!
chrysalisbaby: как ми се иска и аз да съм била там (плаче)
13
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 01:45, вторник, 5 февруари
Достъп: публичен
Настроение: хищно
Слуша: „Нирвана“: „Намирисва на младежка лудост“
След това д-р Пийкок се превърна в герой за sineokomomche. Обратното би било странно, понеже д-р Пийкок притежаваше всички качества, които будеха възхищението му. Поразен от личността му, копнеещ за одобрението му, той живееше за онези кратки мигове на разнообразие — посещенията си в Имението — и попиваше всяка дума на д-р Пийкок.