Сега sineokomomche помни единствено откъслечните прояви на благоволение. Разходка в розовата градина, чаша „Ърл Грей“, мимоходом подхвърлена дума. Нуждата му още не се бе превърнала в копнеж, нито обичта му — в ревност. Пък и д-р Пийкок умееше да накара всички да се почувстват специални — не само Бен, а и братята му, дори мама, която беше корава като камък, беше подвластна на неговото обаяние.
После дойде годината на приемния изпит. Бенджамин беше на десет. Бяха минали три години и половина от първото му посещение в Имението. През това време много неща се бяха променили. В училище вече не го тормозеха след случая с пергела; (децата се научиха да не го закачат), но въпреки това той се чувстваше нещастен. Беше се прочул като задръстеняк — смъртен грях в Малбри — а това заедно с предишния му статут на откачалка и на особняк беше равносилно на социално самоубийство.
Не помогна и фактът, че благодарение на мама се разчу и за неговата дарба. В резултат дори учителите започнаха да гледат на него различно — някои от тях с възмущение. Различното дете е трудно дете или поне така смятаха учителите на „Аби Роуд“ и вместо да бъдат заинтригувани, мнозина бяха подозрителни, някои — нескрито саркастични, като че ли очакванията на мама и собствената му неспособност да се приспособи към посредствеността на това място бяха нападка срещу тях.
Мама и нейните очаквания. По-силни от всякога, разбира се, след като дарбата му стана официално достояние, след като вече си имаше и име — официално име, синдром, който дъхаше на святост и на болест, с мъхнати тъмносиви съскави съгласни и със сочен католически оттенък.
Не че имаше значение, казваше си той. Още една година и ще бъде свободен. Свободен да посещава училището „Сейнт Осуалдс“, което мама описваше в такава привлекателна светлина, че той почти се омагьосваше, и за което д-р Пийкок говореше с такава обич, че той остави страховете си и се впусна в задачата да стане онова, което се очакваше от него, да се превърне в сина, който старецът никога не бе имал, в отломък от стария каменен блок, както се изразяваше…
Понякога Бенджамин се питаше какво ще се случи, ако се провали на приемния изпит. Но тъй като мама отдавна вече смяташе изпита просто за формалност, за поредица от документи за подпис, преди той да влезе през свещената порта, sineokomomche знаеше, че е най-добре да премълчи притесненията си.
Братята му учеха в „Сънибанк Парк“. Римува се с тъпак, заявяваше им той, което разсмиваше Брендан, обаче вбесяваше Найджъл, който — успееше ли да го хване — понякога го стискаше с колене и започваше да го млати с юмруци, за да го разреве, и крещеше: „Майната ти, откачалка такава“, докато накрая не се изтощи или пък мама не чуе и не дотърчи…
Найджъл беше на петнайсет години и го мразеше. Мразеше го още от самото начало, но сега омразата му разцъфтя. Може би завиждаше за вниманието, което получаваше брат му, или пък беше просто заради тестостерона. Така или иначе, колкото повече растеше, толкова по-целенасочено се стараеше да кара брат си да страда, независимо от последиците.
Бен беше кльощав и нисък. Найджъл вече беше едър за възрастта си, имаше броня от младежка мускулатура и владееше всякакви наистина непроследими начини да причинява болка — иглички, хапане и щипане, коварни подритвания под масата — обаче ядосаше ли се, изоставяше предпазливостта и без да се страхува от наказание, започваше да налага брат си с юмруци и да го рита…
Измишльотините само влошаваха нещата. Найджъл явно пет пари не даваше за наказанието и просто го използваше като извинение, за да подхранва негодуванието си. Боят го озлобяваше още повече. Ако го изпратеха да си легне гладен, той насила тикаше в устата на брат си паста за зъби или мръсотия, или паяци, старателно събрани на тавана и пазени за подобни случаи.
Брендан, предпазлив както винаги, приемаше естествения ред на нещата. Може би беше по-умен, отколкото си мислеха. Може би се страхуваше от възмездие. Беше също и прекалено чувствителен — ако мама набиеше Найджъл или Бен, той ревеше заедно с тях — но поне не представляваше заплаха и понякога дори черпеше Бен с бонбони, ако Найджъл беше безопасно далеч.
Брендан ядеше много сладко и вече започваше да си личи. Бялото кълбо на корема му провисваше под колана на магарешкокафявите му памучни панталони, гърдите му под провисналите кафяви пуловери бяха пълни и момичешки, и макар че Бен би имал шанс за победа, ако двамата заедно се опълчеха на Найджъл, на Брендан просто не му стискаше. Затова Бен се научи сам да се грижи за себе си и да си плюе на петите, когато облеченият му в черно брат беше наблизо.