Промениха се и други неща. sineokomomche растеше. Честа жертва на главоболията, той вече получаваше и мигрена, която започваше като пулсираща светлина, прорязана от зловещи цветове. След това идваше ред на вкусовете и на миризмите, по-силни от когато и да било преди: на развалени яйца, на креозот, притаената воня на витаминната напитка и накрая се проявяваше гаденето, болката, която го премазваше като канара и го погребваше жив.
Не можеше да спи, не можеше да мисли, едва успяваше да се концентрира в училище. И като че ли това не стигаше, ами и говорът му, колеблив поначало, се превърна в истинско заекване. sineokomomche знаеше какво е това. Дарбата му — неговата чувствителност — се бе превърнала в отрова за него. В отрова, която бавно пълзеше в тялото му и пътьом го превръщаше от здрава кръв и кости в нещо, на което дори мама трудно съчувстваше.
Разбира се, тя викаше лекар, който отначало отдаде главоболието на растежа, а след това, когато мигрената не изчезна — на стреса.
— На стрес ли? Че от какво е стресиран? — възкликна вбесено мама.
Още повече я дразнеше мълчанието му и накрая се стигна до поредица неловки разпити, от които той се почувства още по-зле. Бързо се научи да не се оплаква, да се преструва, че му няма нищо, дори когато му беше толкова зле, че сякаш ей сега щеше да припадне.
Разработи си собствен начин да се справя с болката. Научи се кое лекарство да краде от шкафчето на мама. Научи се да преодолява фантомните усещания с вълшебни думи и образи. Взе ги от картите на д-р Пийкок, от книгите, от тъмните кътчета на сърцето си…
Повечето виждаше в синьо. Синьо, цвета на контрола. Винаги го беше свързвал с мощта, мощност като тази на електричеството, а сега се научи да си представя себе си в черупка от горящо синьо, недосегаем, непобедим. Там беше в безопасност от всичко. Там се зареждаше с енергия. Синьото означаваше сигурност. Синьото означаваше спокойствие. Синьото беше цветът на убийството. Записваше мечтанията си в същата Синя книжка, в която записваше историите си.
Освен фикцията обаче има и други начини за справяне с юношеския стрес. Трябва ти само подходяща жертва, за предпочитане такава, която не може да отвръща на удара, жертвен агнец, който да поеме вината за всичко, което си изстрадал.
Първите жертви на Бенджамин бяха осите, понеже една го беше ужилила, когато беше понечил да отпие от полупразна кутийка кока-кола, оставена без надзор на лятното слънце. След този случай всички оси бяха виновни. Отмъщаваше им, като ги ловеше с капани от буркани, наполовина пълни със сладка вода, а после пронизваше с връхчето на игла омразното същество и гледаше как то се бори и бавно умира, показва и прибира бледото си жило и извива отвратителния корсет на тялото си, все едно е най-миниатюрната танцьорка на прът на света.
Понякога ги показваше и на Брендан и го наблюдаваше как мърда неловко.
— О, недей, това е отвратително — казваше Брен с разкривено от смайване лице.
— Защо, Брен, това е само една оса.
— Знам, обаче… — свиваше рамене той.
Бен вадеше иглата и освобождаваше осата. Насекомото, почти разполовено, започваше да прави мъчителни кълбета. Брен потръпваше уплашено.
— Сега доволен ли си?
— То още мърда — отбелязваше Брен с разкривено от страх и отвращение лице.
Бен изсипваше съдържанието на буркана на масата пред него:
— Ами убий я тогава.
— О, моля те, Бен.
— Хайде, убий я. Избави я от страданията й.
— Н-не мога — отвръщаше Брендан вече почти разплакан. — Аз просто…
— Направи го! — щипваше го по ръката Бен. — Направи го, убий я… веднага…
Някои хора са родени убийци. Брендан не беше от тях. А Бенджамин се наслаждаваше кисело на глупавата безпомощност на Брендан, на хлипането му, когато Бен отново го ощипеше, на начина, по който се свиваше в ъгъла, обхванал главата си с ръце. Брендан никога не се противопоставяше. Бен беше с три години по-малък и с почти петнайсет килограма по-лек, но въпреки това никак не му беше трудно да го ступа. Не че го мразеше, обаче слабостта на брат му беше вбесяваща и засилваше желанието на Бен да го засегне още по-силно, да го гледа как се гърчи като оса в буркан…
Да, може би беше малко жестоко. Брендан не беше направил нищо нередно. Обаче така получаваше усещането за контрол, какъвто нямаше, и му помагаше да се справя със засилващия се стрес. Сякаш като тормозеше брат си, можеше да премести собственото си страдание, да избяга от онова, което го затваряше в клетката си от миризми и цветове.