Е… иска ми се да кажа, че когато умря Найджъл. Но и двамата знаем, че не е вярно. А и как да му обясня този лукав и нерационален прилив на радост, който засенчва грамадата на скръбта ми, съзнанието, че нещо ми липсва, някакво усещане, което няма нищо общо с очите?
Разбирате ли, аз наистина съм лош човек. Не умея да се справям със загубата. Смъртта е опияняващ коктейл от една част мъка и три части облекчение — изпитах го с татко, с мама, с Найджъл, дори с горкия доктор Пийкок…
sineokomomche знаеше — и двамата знаехме — че просто се заблуждавам. Найджъл нямаше никакъв шанс. Дори любовта ни беше лъжа от самото начало, разлистила зелените си филизи като от отрязана клонка във ваза, филизи не на съвземане, а на отчаяние.
Да, бях егоистка. Да, грешах. Още от самото начало знаех, че Найджъл принадлежи на друг. На някой, който никога не е съществувал. Но след дългогодишното бягство част от мен искаше да бъде това момиче, да потъне в нея като дете в пухена възглавница, да забрави себе си — и всичко останало — в кръга на Найджъловата прегръдка. Приятелите в мрежата вече не ми бяха достатъчни. Най-неочаквано изпитах нужда от нещо повече. Исках да бъда нормална, да се докосна до света не през стъкло, а чрез устните си и чрез пръстите си. Исках нещо повече от света онлайн, повече от някакво име под връхчетата на пръстите си. Исках разбиране — не от някой, седнал пред клавиатурата някъде далеч, а от човек, когото можех да докосна…
Понякога обаче едно докосване е фатално. Би трябвало да знам, случвало се е и преди. И след по-малко от година Найджъл беше мъртъв, отровен от близостта. Момичето на Найджъл се бе оказало точно толкова отровно, колкото Емили Уайт, беше изпратило смъртта само с една дума…
В конкретния случай — с писмо…
15
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикуван в: 15:44, вторник, 5 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: неспокойно
Писмото пристигна в събота, докато закусвахме. Тогава Найджъл вече почти се беше нанесъл при мен, но беше запазил и апартамента си в Малбри и бяхме установили рутина, която устройваше и двама ни. И двамата бяхме нощни същества — най-щастливи нощем. Така че обикновено Найджъл идваше към десет, изпивахме бутилка, говорехме, любехме се, той преспиваше при мен и си тръгваше към девет сутринта. През уикендите оставаше по-дълго, понякога до десет или единайсет, така че ето защо той изобщо беше тук и получи писмо на свое име. Ако беше работен ден, нямаше да го отвори и аз щях да се оправя с него сама. Допускам, че и това е било част от плана. Обаче тогава нямах никаква представа от писмото бомба, което щеше да избухне в нашите нищо неподозиращи лица…
На сутринта ядях зърнена закуска, която пукаше и цъкаше, докато млякото попиваше в нея. През този ден Найджъл нито яде, нито беше особено разговорлив. Той почти никога не закусваше, а мълчанието му беше направо зловещо, особено сутрин. Звуци, които кръжат край едно централно мълчание като сателити край гибелна планета, скърцането на вратата на килера, подрънкването на лъжицата по буркана за кафе, потракването на чашите. След секунда се отвори вратата на хладилника, изтрополи, затръшна се. Чайникът писна — кратък изблик, последван от военна окончателност. После изскрибуца пощенската кутия и пощата апатично тупна вътре на два пъти.
По-голяма част от пощата ми са боклуци, рядко получавам лична поща. Сметките си плащам с разплащателни влогове. Писма ли? Защо да си правя труда? Поздравителни картички? Забравете.
— Нещо интересно? — попитах.
Найджъл замълча за известно време. Чух го да разгръща хартия. Един лист, разгънат със сухо шумолене като отварянето на остро ножче.
— Найджъл?
— Какво?
Когато беше ядосан, тресеше крак — чувах го как тропа по крака на масата. Долових нещо и в тона му, нещо плоско и твърдо, нещо като пречка. Разкъса плика на две, после взе листа. Опря го на палеца си като острие.
— Лоши новини ли? — Не изрекох онова, от което най-много се страхувах, макар да го усещах как надвисва над мен.
— Мамка му, остави ме да го прочета — сряза ме той.
Пречката вече беше в обсега ми — като плот за маса с остри ръбове на неочаквано място. Тези остри ръбове никога не пропускат, притежават собствена гравитация и всеки път ме придърпват в орбитата си. А Найджъл имаше толкова остри ръбове, толкова области с ограничен достъп…
Казах си, че вината не е негова, иначе нямаше да се хвана с него. Двамата се допълвахме по някакъв странен начин: неговите мрачни настроения и моята липса на темперамент. Аз бях широко отворена, както се изразяваше той, нямах никакви скрити места, никакви неприятни тайни. И толкова по-добре, понеже притворството, тази присъща женска черта, е онова, което Найджъл презира най-силно. Притворството и лъжата, които са му толкова чужди — и според него са толкова чужди и на мен самата.