— Налага се да изляза за около час. — Гласът му звучеше странно отбранителен. — Нещо против? Трябва да отида до къщата на мама.
Глория Уинтър, по баща Глория Грийн, на шейсет и девет години и все още вкопчена в остатъците от семейството си с упоритостта на риба прилепало. Познавах я само като глас по телефона, като едва доловим северен акцент, като нетърпеливо потропване по слушалката, като властния й маниер да те срязва, както градинар подрязва рози.
Никога не сме се запознавали. Поне не официално. Обаче Найджъл ми е разказвал за нея — познавам поведението й, познавам гласа й по телефона и разнообразните й злокобни мълчания. Има и други неща, които той никога не ми е казвал, но които прекрасно знам. Ревността, озлоблението, яростта, примесената с безпомощност ненавист.
Той рядко говореше за нея. Дори почти не споменаваше името й. По време на съжителството си с Найджъл не след дълго разбрах, че е най-добре да не засягам някои теми, които включваха детството му, баща му, братята му, миналото и по-специално Глория, която заедно с един от другите си двама синове имаше дарбата да изважда на повърхността най-лошото у Найджъл.
— Не може ли брат ти да се заеме?
Чух го да спира на път за вратата. Запитах се дали се обръща и вперва към мен тъмните си очи. Найджъл рядко споменаваше брат си, а когато го правеше, говореше за него все лоши неща. „Извратено копеленце“ бе най-доброто, което съм го чувала да изрича — Найджъл никога не беше особено обективен, когато ставаше дума за семейството му.
— Брат ми ли? Защо? Той говорил ли е с теб?
— Не, разбира се. Защо да го прави?
Поредната пауза. Усетих погледа му върху темето си.
— Греъм Пийкок е мъртъв — съобщи той учудващо апатично. — Явно нещастен случай. Паднал от инвалидната си количка през нощта. Намерили го мъртъв чак сутринта.
Не вдигнах поглед. Пет пари не давах. Внезапно всичко някак се усили: вкусът на кафе в устата ми, чуруликането на птиците, туптенето на сърцето ми, масата под върховете на пръстите ми с всичките й драскотини и следи.
— Писмото от брат ти ли е? — попитах.
Найджъл пренебрегна въпроса ми.
— Пише, че по-голямата част от наследството на Пийкок, оценено на около три милиона лири…
Поредната пауза.
— Моля? — попитах.
Този странно безизразен глас ме тревожеше повече от гнева.
— Оставил е всичко на теб — каза той. — Къщата, артефактите, сбирките си…
— На мен ли? Но аз дори не го познавам — казах.
— Извратено копеленце.
Нямаше нужда да питам кого има предвид — така наричаше само брат си. Толкова си приличаха в редица отношения, но само да споменеше името му, убедена бях, че Найджъл е способен на убийство, способен е да го премаже от бой с юмруци и ритници…
— Станала е грешка — казах. — Никога не съм се срещала с д-р Пийкок. Дори не знам как изглежда. Защо ще завещава парите си на мен?
— Ами, може би заради Емили Уайт — прозвуча безцветно гласът на Найджъл.
Кафето ми вече стана прашно на вкус, птиците притихнаха, сърцето ми се вкамени. Това име бе накарало всичко да притихне — с изключение на жуженето на обратната връзка, пропълзяло от основата на гръбнака ми, изтрило последните двайсет години само с една вълна от смъртоносно статично електричество…
Знам, че трябваше да му кажа още тогава. Но толкова дълго бях крила истината, убедена, че Найджъл ще си бъде тук винаги, надявайки се да улуча подходящия момент, неподозираща, че разполагаме само с това време…
— Емили Уайт — повтори Найджъл.
— Не съм чувала за нея — отговорих.
16
Разглеждате уебдневника на Albertine.
Публикуван в: 03:15, сряда, 6 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: безсънно
Когато се справяме с ужасните житейски удари — смърт на родител, край на връзка, положителен резултат от медицинско изследване, осъдителна присъда, последната крачка от покрива на висока сграда — настъпва един миг на лекомислие, почти на еуфория, когато нишката, свързваща ни с нашите надежди, се къса и ние отскачаме в друга посока, за кратко отметнати натам от инерцията на освобождаването.