Предпоследната част на „Фантастична симфония“ — приближаването към лобното място — съдържа сходен момент, когато осъденият вижда бесилката и минорът преминава в победоносен мажор като при вида на приятелско лице. Познавам чувството — това стремление към освобождението, усещането, че най-лошото вече се е случило и останалото е просто гравитация.
Не че най-лошото се е случило — още не. Но облаците вече се скупчват. Когато пристигна писмото, на Найджъл му оставаше по-малко от един час живот, а последното, което ми каза, бяха четирите срички на нейното име, Емили Уайт, като музикално жило, изпълнено от призрака на Бетовен…
И д-р Пийкок най-сетне беше мъртъв. Бившият учител от „Сейнт Осуалдс“, особняк, гений, шарлатанин, мечтател, колекционер, светец, шут. Непреклонен в смъртта, както и приживе. Кой знае защо не се изненадах да узная, че за пореден път и с най-добри намерения той е разкъсал живота ми на парчета.
Не че би могъл да ме нарани. Поне не умишлено. Емили винаги го е обичала — едър и натежал мъж с мека брада и необичайно детинско поведение, който четеше „Алиса в страната на чудесата“ и пускаше стари надраскани плочи на грамофон, който се навиваше с ръчка, докато тя седеше на люлката в Къщата с камината и говореше за музика, картини, поезия и звуци. Старецът най-сетне беше мъртъв и вече нямаше как да избягаме от него или от онова, което бяхме помогнали да се задвижи.
Всъщност не знам на колко години е била Емили, когато за пръв път е отишла в Къщата с камината. Знам само, че сигурно е минало известно време след коледния концерт, защото тогава паметта ми изневерява трайно — в един миг съм там и навсякъде около мен звучи музика като прелестно кадифе, а в следващия…
Обратна връзка и бял шум. Дълъг напор от бял шум, прекъсван понякога от внезапен взрив от идеален звук, фраза, акорд, нота. Опитвам се да открия смисъл, но не мога — твърде много е скрито. Разбира се, имаше свидетели; стига да искам, бих могла с тяхна помощ да свържа вариациите, ако не и цялата фуга. Само че на тях вярвам още по-малко, отколкото на себе си — пък и доста усилия положих, за да забравя всичко. Защо да се мъча да си спомням сега?
Когато бях дете и се случваше нещо лошо — счупена играчка, отказана нежност, дребните, но мъчителни нещастия на детството, припомнени през мъглата на зрелостта — винаги търсех убежище в градината. Там имаше едно дърво, под което обичах да седя — помня грапавината на кората му като слонска кожа, мекия сочен мирис на загнили листа и мъх. Днес, когато съм объркана и разстроена, отивам в „Розовата зебра“. Най-безопасното място на света, бягство от самата мен, светилище. Всичко тук сякаш е създадено специално за да посрещне моите нужди.
Първо, приятно голямо е и всяка маса е до стена. Менюто включва всичките ми любими неща. И най-хубавото е, че за разлика от Селото тук няма никакви претенции и обвързаности. Тук не съм невидима и макар че този факт крие своите опасности, приятно е просто да влезеш и хората да говорят с теб, а не на теб. Дори гласовете тук са различни — не са тънки като на Морийн Пайк, нито кисели и раздразнителни като на Елинор Вайн, нито престорени като на Адел Робъртс, а са с богати обертонове на джазов кларинет, ситар и стоманени барабани, с весел и мелодичен ритъм, така че докато си тук, все едно слушаш хубава музика.
Отидох там през онази събота, след като Найджъл си отиде. Името, което промълви той, ме разстрои, така че имах нужда да отида някъде и да помисля. На шумно място. На безопасно място. Винаги съм намирала убежище в „Розовата зебра“, понеже там постоянно е пълно с хора. Днес бяха повече от обикновено и всички чакаха пред вратата на кафенето, а гласовете им се разнасяха дружно като на животни, скупчени да се хранят. Ямайският акцент на Саксофониста. Задъханият изговор на Дебеланата. И всичко това дирижирано от звучния ирландски напев на Бетан, която весело бъбреше с всички и ги свързваше в едно цяло:
— Ей, какво става? Закъсня. Трябваше да си тук преди десет минути.
— Здравей, скъпи! Какво да бъде?
— Остана ли шоколадена торта?
— Чакай, ще погледна.
Мислено благодарих на Бог за Бетан — моето прикритие. Съмнявам се, че Найджъл разбираше. Той мразеше да ходя в „Розовата зебра“ и се чудеше защо толкова често предпочитам компанията на непознати пред неговата. За да разбере човек Бетан обаче, трябва да проникне през многобройните й маскировъчни пластове: интонациите, шегите, прякорите, ведрия ирландски цинизъм, прикриващ нещо по-деликатно и болезнено.