Под всичко това се крие друг човек. Наранен и уязвим. Човек, който отчаяно се мъчи да проумее нещо тъжно и безсмислено…
— Ето те и теб, скъпа. Я опитай това дали ще ти хареса — горещ шоколад с кардамонов крем.
Шоколадът е едно от любимите ми неща. Поднесен с мляко във висока чаша, кокос и карамелени бонбони или черен с мъничко чили…
— Чуй това. Зловещият пич идва в кафето онзи ден. Седна точно на твоето място. Поръча си лимонов пай с целувки. Наблюдавах го оттук как го изяде, а после дойде и си поръча още един. Видях го как изяде и второто парче, после ме повика и си поръча трето. Честна дума, скъпа, този тип изяде шест парчета пай за половин час. Дебеланата седеше срещу него и имах чувството, че очите й ще изхвръкнат от орбитите, честно.
Отпих от шоколада си. Беше безвкусен. Но пък успокоително топъл. Продължих да водя разговора, без много да внимавам в него на фона на стена от шумове, лишени от смисъл като прибоя.
— Здрасти, скъпа, добре изглеждаш…
— Бетан, две еспресо, ако обичаш.
— Шест парчета пай. Представяш ли си! Реших, че сигурно бяга, че може да е застрелял любовницата си и смята да се хвърли от Бийчи Хед, преди да го залови полицията, понеже да изядеш шест парчета пай… Мили боже! Такъв човек няма какво да губи.
— Казах й, заявих й го в очите — т’ва няма да го търпя…
— Ей сега идвам, скъпа…
Понякога в шумна стая се откроява един-единствен глас, дори едничка дума, която издрънчава насред шума като фалшива цигулка в оркестър.
— „Ърл Грей“, моля. Без лимон и мляко.
Не можеш да сбъркаш гласа му. Тих и сякаш малко носов, с характерно придихание на съгласните, все едно е театрален актьор или човек, който е заеквал някога. Отново чувам музиката, първите акорди на Берлиоз, които непрестанно кръжат около мислите ми. Така и не разбрах защо точно това произведение, но така звучи най-дълбокият ми страх — като края на света…
Самата аз говорех тихо и спокойно. Нямаше нужда да притеснявам другите посетители.
— Този път наистина го направи — казах.
— Нямам представа за какво говориш.
— За писмото ти.
— Какво писмо?
— Не ме баламосвай — заявих. — Найджъл получи писмото днес. Като знам в какво настроение излезе и че само един човек може да го ядоса така…
— Радвам се, че смяташ така. — Чух усмивката му.
— Какво му каза?
— Не много — отговори. — Но нали го знаеш брат ми. Много е импулсивен. Все схваща нещата накриво. — Замълча и отново чух усмивката му. — Сигурно се е шокирал от новината за завещанието на д-р Пийкок. Може би е искал само мама да е сигурна, че той не знае нищо по въпроса… — Отпи от чая си. — Знаеш ли, мислех, че ще се зарадваш — каза той. — Имението все още е превъзходно. Къщата е малко позанемарена, но всичко може да се ремонтира, нали така? А и произведенията на изкуството. Колекциите. Три милиона лири по скромни изчисления. Според мен са по-скоро четири…
— Пет пари не давам — изсъсках му. — Да го дадат на някой друг.
— Няма друг.
Разбира се, че има. Найджъл. Найджъл, който ми имаше доверие…
Колко крехки са нещата, които градим. Колко трагично мимолетни. За разлика от тях къщата е здрава като камък — керемиди, греди и мазилка. Нима можем да се мерим с камъка? Как да оцелее крехкият ни съюз?
— Признавам, че очаквах да проявиш благодарност — благо каза той. — В крайна сметка имението на д-р Пийкок ще ти донесе доста прилична сума — повече от достатъчно, за да се махнеш от това място и да си купиш хубава къща другаде.
— Харесвам живота си какъвто е — отговорих.
— Така ли? Аз пък човек убивам само да се махна оттук.
Взех празната си чаша от шоколада и я завъртях между дланите си.
— Как точно почина д-р Пийкок? И какво завеща на теб?
Мълчание.
— Това не беше много любезно. — Снижих глас и прошепнах злобно: — Пет пари не давам. Това е краят. Всички са мъртви…
— Не съвсем.
Да, може би, помислих си.
— Значи си спомняш. — Чух усмивката му.
— Не много.
Достатъчно голяма, за да помня. Това има предвид той. Смята, че би следвало да помня много неща, но за мен повечето спомени в момента са просто частици от Емили — някои са в най-добрия случай противоречиви, а други са откровено неправдоподобни. Знам обаче онова, което знаят всички — че тя беше прочута, че беше уникална, че професори от университетите пишеха дисертации за „явлението Емили Уайт“, така го наричаха.