Паметта, пише д-р Пийкок в своя труд „Просветленият човек“, е в най-добрия случай несъвършен и много идиосинкратичен процес. Склонни сме да си представяме мозъка като ефективно функционираща записваща машина с гигабайти леснодостъпна информация — слухова, зрителна и осезателна. Но това е далеч от истината. Макар да е вярно, поне на теория, че би трябвало да помня какво съм закусвал която и да е конкретна сутрин през живота си или точните думи на Шекспиров сонет, който съм учил като дете, по-вероятно е без помощта на медикаменти и на дълбока хипноза — а и двата метода във всеки случай са доста спорни предвид степента на податливост към внушение на обекта — тези конкретни спомени да останат недостъпни за мен и постепенно да се разпаднат като електрически апарат, оставен на влага, която предизвиква къси съединения и оплетени жици, докато накрая системата не се превърне в алтернативна и опорна памет със свои сетивни впечатления и вътрешна логика, които в крайна сметка може да се окажат предизвикани от съвсем различни преживявания и стимули, но пък снабдяват мозъка с компенсаторен буфер срещу всякаква непоследователност или явна неизправност.
Скъпият д-р Пийкок. Винаги стига до същината страшно бавно. Ако се постарая, все още бих могла да чуя ясно гласа му, който беше кадифен, звучен и малко комичен като фагота от „Петя и вълкът“. Имаше къща близо до центъра на града — от онези големи и просторни стари къщи с високи тавани, протрити паркетни подове, широки еркерни прозорци, остролиста аспидистра и лек мирис на стара кожа и на пури. В салона имаше камина — огромна, с гравирана полица и с тиктакащ часовник, вечерно време в грамадното огнище горяха пънове и шишарки, а докторът разказваше разни неща на всеки, който се случеше там.
В Къщата с камината постоянно се нижеха хора. Ученици (разбира се), колеги, почитатели, скитници, които търсят нещо за хапване или чаша чай. Всички бяха добре дошли, стига да се държат прилично, и доколкото ми е известно, никой никога не е злоупотребявал с добросърдечието на д-р Пийкок, нито пък го е поставял в неудобно положение.
В такава къща има по нещо за всекиго. Винаги ще се намери бутилка вино и топъл чайник. Има и храна — обикновено хляб и някаква супа, няколко плодови торти с обилно количество сливи, и бренди, и огромна кутия с бисквити. Имаше няколко котки, куче, което се казваше Пач, и заек, който спеше в една кошница под прозореца в салона.
В Къщата с камината времето бе спряло. Нямаше телевизор, нямаше радио, нямаше вестници или списания. Във всяка стая имаше грамофони, прилични на грамадни разцъфнали месингови лилии, имаше цели лавици и шкафове с плочи — някои малки, други големи като табли, плътно набраздени с отколешни гласове и стържещи, стипчиви, леко дразнещи щрайхове. Върху паянтовите масички имаше мраморни и бронзови статуетки, нанизи черен кехлибар, пудриери, наполовина пълни с ароматен прашец, книги с есенни страници, глобуси, мънинки кутийки за енфие, миниатюри, чаши и чинии, кукли на пружина. Това беше домът на Емили Уайт и сега, когато си помисля, че бих могла да отида при нея, вечно дете в къща, пълна със забравени неща, и да съм свободна да правя каквото си поискам…
Освен да си тръгна, разбира се.
Мислех, че съм успяла да се измъкна. Да изградя нов живот за себе си и с Найджъл. Вече разбирам, че всичко е било илюзия, криви огледала. Емили Уайт не успя да се измъкне. Нито пък Бенджамин Уинтър. Защо изобщо се надявах с мен да е по-различно? А и разбирах ли изобщо от какво се опитвам да избягам?
Емили Уайт?
Не съм чувала за нея.
Горкият Найджъл. Горкият Бен. Боли, нали, sineokomomche? Да те затъмни по-ярка звезда, да те пренебрегнат и да те зарежат в тъмното, без дори да си имаш име. Е, вече знаеш как се чувствах. Как съм се чувствала винаги. И как се чувствам все още…
— Това е минало — казах. — Почти нищо не помня вече.
Той си наля още една чаша „Ърл Грей“.
— Накрая ще си припомниш.
— Ами ако не искам да си припомня?
— Съмнявам се, че имаш избор.
Може би имаше право поне за това. Нищо никога не изчезва. Дори след всичките тези години Емили все още ме засенчва. Ето ти едно признание, sineokomomche. Сигурна съм, че забелязваш иронията. В известен смисъл значението на приятелството ни ми е по-скъпо от самото приятелство. Вероятно заради преградата, която ни разделя и толкова прилича на преградата в изповедалня.