Това бяха майчините й ритми, понякога съпътствани от раздразнени или доволни възклицания, друг път — от крачки, а най-често — от подметната забележка за цвета или нюанса. Когато навърши годинка, Емили още не се беше научила да ходи, но можеше да изреди имената на всички цветове в кутията с бои на майка си. Названията отекваха в главичката й като камбанен звън: синя слива, умбра, охра, златно, ализарин, виолетово, алено, розово.
Виолетовото й беше любимо — тубичката изстискана почти докрай и после навита на спирала като джунджурийка за спомен, за да се изцеди боята докрай. Бялото беше пълно, но само понеже тубичката беше нова. Черното беше изсъхнало и рядко използвано, изтикано най-отзад в кутията с боите до останалите без косми четки и до парцалчетата за почистване.
„Пат, тя се развива по-бавно. И с Айнщайн е било така.“ Тя смята, че този спомен не е истински, подобно на много други от онези ранни дни: извисяващият се глас на майка й, колебливият отговор на баща й.
— Но, скъпа, лекарят…
— Лекарят да върви по дяволите! Тя знае името на всеки цвят в кутията.
— Просто повтаря каквото й кажеш.
— Нищо подобно!
Позната висока нотка потръпва в гласа на майка й, оцетно-кисела нотка, която задираше синусите й и насълзяваше очите й. Не знае названието — още не, чак години по-късно ще разбере, че е фа диез — но може да покаже клавиша на татковото пиано. Това обаче е тайна дори за майка й — часовете, които двамата с татко прекарват пред старото пиано „Бехщайн“: той — с лулата си в уста, Емили — седнала в скута му, просто докосва с ръчички клавишите, докато той свири „Лунната соната“ или „За Елизе“, а майка й си мисли, че детето е в леглото.
— Моля те, Катрин…
— Тя вижда прекрасно!
Миризмата на терпентин се усилва. Това е мирисът на майчиното нещастие и на ужасното й разочарование. Тя гушва детето — личицето на Емили се притиска до предницата на гащеризона й — и когато се обръща, крачетата на Емили се провлачват по работната й маса и туп-туп-туп разпиляват тубички, шишенца и четки по паркетния под.
— Чуй ме, Катрин. — Гласът на баща й както винаги е смирен, почти извинителен. И както винаги усеща смътно мириса на тютюн „Клан“, макар че той официално никога не пуши в къщата. — Моля те, Катрин…
Тя обаче не го слуша, а прегръща детето и стене:
— Нали виждаш, Емили, скъпата ми? Нали виждаш?
Това няма как да не е лъжлив спомен. Емили е била само на годинка, няма как да е разбирала или запомнила нещо толкова добре. Но въпреки това си го спомня толкова ясно: обърканите й сълзи, виковете на майка й и промърморените възражения на баща й, мирисът на ателието и на боя от гащеризона на майка й, който слепваше връхчетата на пръстите й, и онзи неспирен фа диез в гласа на Катрин, нейните осуетени оплаквания, упорит обертон на прекалено изопната струна.
Татко разбра почти от самото начало. Той обаче беше благ и умозрителен човек, контрапункт на гневните изблици на майка й. Още като малка Емили долавяше, че съпругата му го смята за по-нисше същество, че той я е разочаровал. Може би заради отсъствието на амбиция, може би защото му бяха нужни петнайсет години, за да я дари с детето, за което копнееше. Той беше учител по музика в „Сейнт Осуалдс“, свиреше на няколко инструмента, но пианото бе единственият от тях, допускан от майка й в къщата — останалите бяха продадени един по един, за да се осигурят средства за нейните лечения и процедури.
Всъщност това не било никаква жертва, казваше татко. В крайна сметка нали разполагал с инструментите в училищния кабинет по музика. Така било честно — майката на Емили имаше мигрена, а Емили беше неспокойно дете и се будеше и от най-малкия шум. Затова той пренесе записите и партитурите си в училището, винаги ги слушаше по време на обедната почивка или през междучасията, пък и бездруго прекарваше повечето си време в училище.
Помъчете се да разберете какво преживяваше тя.
Така говореше татко, винаги намираше обяснения, винаги беше готов да я защити, същински изморен стар рицар в служба на безумна кралица, изгубила царството си. Много време мина, преди Емили да проумее причината за татковото раболепие. Татко й бе изневерил веднъж с жена, която не означаваше нищо за него, но на която бе направил дете. И сега беше длъжник на Катрин и никога нямаше да успее да й се отплати, което означава, че до края на живота си ще се примирява да бъде на заден план, без да се оплаква, без да протестира, без да се надява на нещо повече, освен да я обслужва, да й осигурява каквото поиска, да се мъчи да поправи непоправимото…