Миличка, трябва да разбереш.
Живееха с неговата заплата, а тя смяташе за свое рождено право да преследва амбициите си като художничка, докато татко работи, за да издържа и двамата. От време на време една малка галерия продаваше по някой колаж на майка й. Постепенно амбициите й се промениха. Била изпреварила времето, така казваше. Бъдещите поколения щели да я признаят. Вместо да се затвори в себе си, нея я обзе неистова решителност и тя с цялото си сърце се зае да зачене, след като дребничките очаквания на татко отдавна бяха се стопили.
И накрая се появи Емили. О, какви планове чертаехме само — така говореше татко, макар да се съмнявам, че е имал думата в планирането на живота на Емили, — какви мечти имахме за теб, Емили. В продължение на седем месеца и половина майката на Емили почти се опитоми — плетеше терлички в пастелни тонове, пускаше си зов на китове, за да роди без стрес, искаше естествено раждане, но в последния момент прие упойка, затова татко преброи пръстчетата на ръцете и на краката, притаил дъх пред още неизкъпаното природно чудо под върховете на пръстите си — маймунката без коса, зажумяла и здраво стиснала юмручетата си.
Скъпа, тя е съвършена.
О, боже…
Но е родена два месеца по-рано. Дадоха й прекалено много кислород, вследствие на което ретините й се отлепиха. Никой не забеляза веднага, тогава беше достатъчно, че Емили си има пълен комплект крайници. Когато впоследствие слепотата й стана по-видима, Катрин отказваше да я приеме.
Емили беше специално дете, така твърдеше майка й. Нужно беше време, за да се развият дарбите й. Приятелката на майка й — Федър Дън, любителка астроложка, вече й беше предсказала бляскаво бъдеще. Загадъчен съюз между Сатурн и Луната потвърждаваше, че момиченцето е изключително. Когато лекарят започна да губи търпение, майката на Емили се обърна към лечител, практикуващ алтернативна медицина, препоръча билката очанка, масажи и цветова терапия. Цели три месеца майката живя в мъгла от тамян и свещи, изгуби интерес към платната си, дори престана да си реше косата.
Татко подозираше, че тя страда от следродилна депресия. Катрин отричаше, но изпадаше ту в една, ту в друга крайност: днес е покровителствена и не го пуска да припари до бебето, а на следващия ден седи апатично и не дава пет пари за вързопчето до нея, което реве с пълно гърло.
Понякога ставаше и по-зле и татко търсеше помощ от съседите. Станала била грешка, така твърдеше Катрин, в болницата разменили бебетата и вместо нейното съвършено момиченце й дали това увреденото.
Погледни я, Патрик, казваше тя, дори не прилича на бебе. Отвратителна е. Отвратителна.
Каза го на Емили, когато тя беше петгодишна. Не бивало да имат тайни помежду си, така й каза, двете били част една от друга. Освен това любовта е лудост, нали, скъпа? Любовта е своеобразно обсебване.
Да, това беше нейният глас, това беше Катрин Уайт. Тя чувства нещата по-силно от повечето хора, твърдеше бащата на Емили, сякаш като извинение, задето самият той привидно чувства нещата много по-слабо. Обаче тъкмо на татко се крепеше всичко — и по време на нейните сривове, и впоследствие, татко плащаше сметките, татко готвеше и чистеше, сменяше пелените и хранеше детето, всеки ден нежно отвеждаше Катрин в изоставеното ателие, показваше й четките и боите, и детето, което пълзеше между рулата хартия и скърцащите дървени стърготини.
Един ден тя взе четка за рисуване, поразгледа я, после пак я остави; само че за пръв път от месеци насам проявяваше някакъв интерес, затова татко го прие като признак за подобрение. И наистина беше. Когато Емили навърши две годинки, страстта на майка й отново се бе разгоряла и макар че този път почти изцяло минаваше през детето, беше не по-малко силна отпреди.
Започна с онази глава от синя глина. Но глината, макар да беше доста интересна, не задържа вниманието й за дълго. Емили искаше да опитва нови неща, искаше да докосва, да мирише, да усеща. Ателието вече й бе твърде тясно, тя се научи да излиза в другите стаи, следвайки опипом стените, да си намира приятно място до прозореца, където грее слънце, да си служи с касетофона, за да слуша приказки, да отваря капака на пианото и да свири с един пръст. Обичаше да си играе с металната кутия, където майка й държеше копчета, да заравя ръцете си дълбоко вътре, да ги изсипва на пода и да ги подрежда по големина, форма и структура.