Разбирате ли, Емили беше най-обикновено дете във всяко отношение, освен в едно. Обичаше приказките, които баща й записваше за нея, обичаше да се разхожда в парка, обичаше родителите си, обичаше куклите си. Имаше редки гневни изблици като всяко малко дете, забавляваше се, когато ходеха във фермата на Пок Хил, и си мечтаеше да си вземат куче.
Когато Емили проходи, майка й почти бе успяла да приеме слепотата й. Специалистите бяха скъпи, а и заключенията им неизбежно представляваха вариация на една и съща тема. Състоянието на детето било необратимо — то реагирало само на много силна директна светлина, при това съвсем незначително. Емили не различаваше форми, само смътно разпознаваше движения, и не виждаше цветове.
Катрин Уайт обаче не се предаваше. Тя се зае с образованието на Емили с цялата енергия, която преди влагаше в работата си. Най-напред глина, за да развие пространствената й ориентация и да насърчи творческия импулс. След това числата с помощта на голямо дървено сметало с топчета, които почукваха и потракваха. После буквите с помощта на плоча за брайлово писмо и машинка за щамповане. Накрая, по съвет на Федър, „цветова терапия“, която по нейните думи стимулирала свързаните със зрението зони от мозъчната кора посредством образни асоциации.
— След като върши работа за момчето на Глория, защо да не помогне на Емили?
Това изречение използваше отново и отново всеки път, когато татко понечеше да се възпротиви. Нямало значение, че случаят със сина на Глория е съвсем различен, за Катрин Уайт важно бе само, че Бен — или Момчето X, както го наричаше д-р Пийкок с типичната си маниерност — по някакъв начин е придобил допълнителна сетивност, а след като е възможно за сина на чистачката, защо не и за малката Емили?
Разбира се, малката Емили нямаше никаква представа за какво говорят. Обаче искаше да ги зарадва, жадна беше да учи, а останалото дойде естествено.
Цветовата терапия донякъде свърши работа. Макар че за Емили думите сами по себе си нямаха повече смисъл, отколкото имената на цветовете в кутията с боички, „зелено“ събуждаше спомена за летните морави и окосена трева, „червено“ беше мирисът от нощта на големите огньове на открито, пращенето на горящо дърво, топлина. „Синьо“ беше вода, тишина, прохлада.
— Твоето име също е цвят, Емили — обясни й Федър, която имаше дълга гъделичкаща коса и миришеше на пачули и на цигарен дим. — Емили Уайт, бялата Емили. Не е ли прекрасно?
Уайт. Бяла. Снежнобяла. Толкова е студено, та чак пари връхчетата на пръстите, вледенява, изгаря.
— Емили. Не ти ли харесва красивият сняг?
Не, не ми харесва, мисли си Емили. Козината е красива. Коприната е красива. Копчетата в тенекиената кутия са красиви или оризът, или лещата, докато се посипват фърррр през пръстите. В снега няма нищо красиво — от него ръцете болят, а краката се подхлъзват. Пък и бялото не е цвят. Бялото е грозното бррръм между радиостанциите, когато звукът се разпада и остава само шум. Бял шум. Бял сняг. Снежанка, полумъртва, полузаспала под стъкления похлупак.
Когато Емили навърши четири, татко предложи тя да тръгне на училище. Може би в Кърби Едж, където имало подходящи условия. Разбира се, Катрин отказа да обсъжда предложението му. Каза, че с помощта на Федър обучението на Емили вече довело почти до чудо. Тя си знаела открай време, че Емили е изключително дете, така че нямало да пилее дарбите си в училище за слепи деца, където щели да я учат да тъче килими и да се самосъжалява, нито пък щяла да ходи в обикновено училище, където винаги ще си остане втора категория. Не, Емили щяла да продължи обучението си у дома, за да може когато си възвърне зрението — а Катрин изобщо не се съмнявала, че и това ще стане някога — да бъде готова за предизвикателствата, които й поднесе светът.
Татко се възпротиви възможно най-енергично, но не беше достатъчно. Федър и Катрин просто не го чуваха. Федър вярваше в минали прераждания и смяташе, че ако бъдат стимулирани подходящи зони от мозъка на Емили, тя би могла да възвърне зрителната си памет, а Катрин пък вярваше…
Е, знаете в какво вярваше Катрин. Би могла да приеме грозно дете, дори уродливо дете. Но сляпо дете? Дете, което не проявява никакъв интерес към цветовете?
Цветове, цветове, цветове. Зелено, розово, златисто, оранжево, алено, синьо. Само синьото имаше хиляди нюанси: небесно, сапфирено, кобалтово, ултрамарин, от синьото на небето до синьото на среднощния мрак през индиговото и морското, електриковото, теменуженото, тюркоазното. Тя разбираше названията на цветовете. Познаваше термините и тяхната ритмика, учеше се да повтаря тоновете и арпежите на тяхната седемстепенна тонова стълбица. Обаче природата на цветовете все още й се изплъзваше. Все едно глух човек се учи да свири на пиано, съзнавайки, че онова, което чува, няма нищо общо с музиката. Тя обаче умееше да изнася представления; о, да, това можеше.