— Виж нарцисите, Емили.
— Красиви нарциси. Слънчеви златистожълти нарциси. — Всъщност на допир бяха грозни, студени и някак месести като резенчета шунка. Емили предпочиташе сочните копринени листа на кактуса или лавандулата с нейните цветове на бучици и съненото й ухание.
— Искаш ли да нарисуваме нарцисите, миличка? Искаш ли Кейти да ти помогне?
Стативът беше подготвен в ателието. Отляво имаше кутия с боички с надписани на брайлово писмо тубички. Отдясно имаше три бурканчета с вода и няколко четки. Емили харесваше най-много четките със самурени косми. Те бяха най-качествени и меки като връхчето на котешка опашка. Обичаше да ги прокарва точно под долната си устна — толкова чувствително местенце, че усещаше всяко косъмче на четката, там усещаше най-ясно и прелестно мекото мъхче на една кадифена панделка. Хартията — дебела, гланцирана хартия за рисуване, която миришеше на прани чаршафи — беше закопчана за статива с канцеларски щипки и беше разграфена на квадрати като шахматна дъска с помощта на опънати върху нея струни. Така Емили се ориентираше да не излиза от рисунката и да не бърка небето с дърветата.
— Сега дърветата, Емили. Добре. Много добре.
Дърветата са високи, мисли си Емили. По-високи от татко. Катрин я оставя да ги докосва, да допира лицето си до грубата им кора, все едно прегръща брадат човек. Долавя и някакъв мирис, а също и едва доловимо движение някъде далеч, но въпреки това свързано, докосващо.
— Ветровито е — допуска Емили и се старае, много се старае. — Дърветата се движат на вятъра.
— Браво, скъпа! Много добре.
Цоп, пляс. И бялата безцветна хартия става зелена. Знае го, понеже майка й я прегръща. Емили я усеща как трепери. Долавя и нотката в гласа й — този път не е фа диез, а нещо не толкова пронизително и сълзливо — освен това усеща у нея някакъв мирис на гордост и на щастие, понеже Емили обича майка си, обича миризмата на терпентин, защото така мирише майка й, обича уроците по рисуване, защото те карат мама да се гордее — нищо че по-късно, когато всичко свършва, тя пропълзява обратно в ателието и се опитва напразно да разбере защо я правят толкова щастлива. Емили усеща само съвсем лекичкото набръчкване и огрубяване на хартията, като току-що измити ръце. Само това усеща дори с долната си устна. Мъчи се да не бъде толкова разочарована. Мисли си, че в картината би трябвало да има нещо. Щом мама така казва.
Изпратете коментар:
sineokomomche: Това е красиво, Albertine.
Albertine: Радвам се, че ти харесва, sineokomomche…
3
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@wehjournal.com
Публикуван в: 04:16, петък, 8 февруари
Статут: публичен
Настроение: творческо
Слуша: „Муди Блус“: „Какво разказват очите ти“
Горката Емили. Горката госпожа Уайт. Толкова близо и същевременно толкова далеч. Онова, което бе започнало с господин Уайт и с несполучилото търсене на баща от страна на нашия герой, се разрасна до същинска мания, обхванала цялото семейство: госпожа Уайт, съпруга й и най-вече Емили, сестричката, която той би могъл да има, ако нещата се бяха стекли различно.
Затова през цялото лято, през лятото на единайсетата си година, sineokomomche ги следеше тайно, ритуално отбелязваше къде ходят, как са облечени, какво обичат да правят, любимите им места в подвързаната с плат Синя тетрадка, която му служеше за дневник.
Проследяваше ги до парка със скулптурите, където малката Емили обичаше да си играе, до откритата ферма с прасенцата и агънцата, до кафенето на грънчарската работилница в града, където ако си поръчаш чаша чай, можеш да получиш и да моделираш парче глина, което още същия ден да изпекат в пещта, а после да го оцветиш и да си го занесеш у дома, за да заеме почетно място върху някоя полица или в някой шкаф.
В онази събота на синята глина Емили беше на четири години. sineokomomche я видя бавно да се спуска заедно с госпожа Уайт надолу по склона към Малбри: Емили, облечена с късо червено палтенце, с което изглеждаше като неуместна през този сезон коледна играчка, и с подскачаща нагоре-надолу малка главица, а госпожа Уайт — с ботуши, синя щампована рокля и спускаща се по гърба руса коса. Той ги проследи чак до града, като се прокрадваше покрай храстите отстрани на пътя. Госпожа Уайт изобщо не го забеляза, дори когато се приближеше съвсем наблизо, лепнат за синия й силует с упорството на млад шпионин.