— Какво искаш? — отново го попита госпожа Уайт.
— И-исках само да ви-идя Е-емили — отговори sineokomomche и усети, че му се гади. Погледна към своята недокосната буца глина и недопитата пепси до нея. Не искаше да си ги поръчва. Нямаше пари да плати. Пък и сега, когато приятелката на госпожа Уайт спомена за полицията…
Наистина смяташе да им признае истината, само че вече не знаеше каква е тя. Мислеше, че когато я заговори, ще знае какво да каже, но сега, след като зеленчуковата миризма се засили и главоболието му се задълбочи, той осъзна, че иска от тях нещо много по-деликатно, една дума, която изникна в съзнанието му, обгърната от сини оттенъци…
Късно през нощта, сам в стаята си, той извади Синята тетрадка изпод леглото си и вместо да попълни дневника си, се зае да пише разказ.
Изпратете коментар:
ClairDeLune: Интересно е как този фикшън изследва еволюцията на творческия процес. Ако нямаш нищо против, бих искала да разпространя текста сред някои от другите си ученици — или пък може да го обсъдим тук?
4
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 22:40, петък, 8 февруари
Статут: ограничен
Настроение: зловещо
Слуша: Джарвис Кокър: „Пак ще убивам“
Елинор Вайн се отби привечер, докато мама се готвеше да излиза, и се възползва от възможността отново да нахока моя милост. Явно продължителното ми отсъствие от групата по творческо писане като терапия е било забелязано и коментирано. Разбира се, самата тя не посещава курса — имало прекалено много хора, прекалено много мръсотия — ама явно Тери се е разприказвала.
Хората си развързват езика пред Елинор. По някакъв начин тя вдъхва доверие. Усещам как адски се тормози, че ме познава от толкова отдавна, а все още не знае за мен повече, отколкото когато бях четиригодишен.
— Наистина трябва да се върнеш, така да знаеш — каза тя. — Трябва да излизаш по-често. Да завързваш нови приятелства. Пък и го дължиш на майка си…
Дължа го на мама ли? Голяма смешка.
Нагласих слушалката на айпода си. Само така мога да я издържа. От слушалката Джарвис Кокър ми довери с дрезгавия си глас какво би направил на човек като Елинор, стига да има и най-малък шанс…
Тя ме изгледа укорително и ококорено.
— Доколкото чувам, на някой му е мъчно за теб.
— Така ли? — невинно попитах.
— Не хитрувай. Тя те харесва — смушка ме Елинор. — Никак не е лоша.
— Да. Благодаря, госпожо Вайн.
Досадна дъртачка. То какво ли да очаква човек от онази сбирщина загубеняци и тъпаци. Знам кого има предвид и не проявявам интерес. В слушалката в ухото ми гласът на Кокър смени тоналността и се зарея печално към горната октава:
Само че Елинор Вайн е адски прилепчива.
— Ще станеш хубав младеж, само да ти изчезнат синините. Трябва да се целиш по-високо. Виждала съм те да се мотаеш покрай онова момиче и знам не по-зле от теб, че ако майка ти разбере, лошо ти се пише.
Потреперих при тези думи.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Онова момиче от „Розовата зебра“. С татуировките — уточни тя.
— Кой, Бетан ли? Тя ме мрази.
Елинор изви веждата си — тънка чертичка върху кожата.
— Значи си говорите на малко име, а? — уточни тя.
— Говорим си само колкото да си поръчам „Ърл Грей“.
— На мен пък ми казаха друго.
Тери, няма кой друг, казах си. Понякога и тя идва в „Зебрата“. Всъщност дори подозирам, че ме следи. Все по-трудно успявам да я избягвам.
— Бетан не е мой тип — отговарям.
Думите ми явно поуспокояват Елинор и острите й, лакоми черти отново добиват дяволито изражение.
— Е, нали ще се позамислиш над думите ми? Момиче като нашата Тери няма да чака вечно. Скоро ще трябва да предприемеш нещо…
— Добре — отвръщам с въздишка.
Тя ме измерва одобрително с поглед.
— Знам, че схващаш. Трябва да вървя. Знам, че майка ти има курс по салса днес. Но ти ме дръж в течение, нали? Нали знаеш какво казват хората…
Питам се кое ли клише ще използва този път. „Само смелите печелят“ или „Желязото се кове, докато е горещо“.
Не й се удаде обаче възможност, понеже в този момент се появи мама — цялата в черно и с пайети. Обувките й за танци бяха с петнайсетсантиметров ток. Горкият й партньор.