— Елинор! Каква изненада!
— Тъкмо си бъбрех със С. М.
— Много хубаво. — Стори ми се, че мама леко присви очи.
— Учудена съм, че си няма приятелка — заяви Елинор и ми метна кос поглед. — Ако бях двайсет години по-млада — каза тя този път на майка ми, — кълна се, щях да се омъжа за него.
Представих си госпожа Вайн в синьо. Отиваше й.
— Наистина — отговори мама.
Допускам, че е добронамерена, макар да няма никаква представа с какво си има работа. Просто се опитва да постъпи по най-добрия начин, понеже мама винаги се старае да прави най-доброто за мен. Обаче „нашата Тери“, както я нарича тя, изобщо не е момичето мечта. Пък и нямам време за романтика. Чака ме друга работа.
Госпожа Вайн ме удостои с нещо, което вероятно трябваше да е усмивка.
— Ще ме хвърлите ли до къщи? Мога да се прибера пеша, но понеже знам, че ще закараш майка си и…
— Да, трябва да тръгвате — прекъснах я аз.
5
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 23:49, събота, 9 февруари
Достъп: публичен
Настроение: чисто
Слуша: „Дженесис“: „Единственият“
Нарича я госпожа Химическосиньо. Вманиачена е по хигиената и чистотата — обсебеност, която за петнайсет години се е разраснала неимоверно, дори смехотворно. Бисквитите се ядат над мивката, прозорците се мият всеки ден, прах се обира десетина-двайсет пъти дневно, украшенията над камината се преподреждат през четвърт час. Винаги е била къщовница — каква странна дума, мисли си той, припомняйки си какво знае за тази къща, как преди време наблюдаваше мама, докато работи, стиснала тънките си длани уплашено и тревожно, с напрегнато изражение да не би някоя кърпа да е останала фатално накриво или пък постелката пред вратата да не е съвсем успоредна на прага, на килима да е останала прашинка или някоя друга дреболия да не е наред.
Господин Химическосиньо отдавна вече не е между живите и е отвел със себе си младия си син. Понякога на госпожата сигурно й е мъчно, обаче децата са толкова разхвърляни, а тя така и не бе успяла да накара мъжа си да проумее защо наемането на чистачка само усложнява нещата и вместо да намали работата й, ще я увеличи: ще трябва да наглежда още някого, друг човек в къщата, още следи от пръсти… Съзнава, че вината не е тяхна, но присъствието им е непоносимо за нея — да, дори това сладко момченце… Така че накрая се налага да напуснат.
Разбира се, след това положението се влоши. Тъй като нямаше кой да я контролира, манията напълно завладя живота й. Недоволна от безукорната си къща, тя се отдаде на натрапчивия импулс да пере на ръка и стана зависима от почти отровни дози листерин. Открай време си беше леко невротична, но петнайсетте години, през които се бе наливала с алкохол и бе вземала антидепресанти, се бяха отразили на личността й и сега, вече петдесет и девет годишна, госпожата беше просто сбор от тикове и нервни спазми — излязла от релсите нервна система, загърната в тънък пласт изнурена плът.
Той си повтаря, че тя няма да липсва на никого. Всъщност вероятно ще бъде облекчение. Анонимен подарък за семейството й, за сина й, който я посещава два пъти годишно и който едва издържа да я вижда в това състояние, за съпруга й, продължил напред с живота си, но с прораснало като тумор чувство за вина, за племенницата й, отчаяна от добронамерените й, но пагубни опити да й намери някой млад мъж…
Освен това тя заслужаваше да умре, ако ще и само заради загубата на време, заради многобройните слънчеви дни, прекарани на закрито, заради незабелязаните усмивки, заради всички неща, които би могла да направи, само да се бе задоволила с по-малко…
Сега я крепи единствено клюката. Клюката, слуховете и спекулациите, разпространявани в енорията от ухо на ухо по разваления телефон. Вижда всичко иззад дантелените си перденца. За нея нищо не остава незабелязано — нито една точица човешки отпадък. Всяко престъпление, всяка тайна, всяко дребно отклонение е докладвано. Всичко се подлага на щателна проверка. Никой не избягва преценката и присъдата. Дали не й се иска понякога да можеше да зареже всичко, да отвори вратата и поеме глътка въздух? Не се ли пита понякога дали маниакалното й внимание към хигиената не прикрива друг вид омърсяване?
Може и да го е правила, ала много отдавна. Сега е способна само да наблюдава. Като рак в черупката си, като прилепало, здраво вкопчено в света. Какво прави там, вътре, по цял ден? Никой няма право да влиза в къщата, преди да се събуе пред вратата. Чашите за чай се дезинфекцират преди и след употреба. Хранителните продукти се доставят на предната веранда. Дори пощальонът не пъха пощата в процепа на вратата, а в метална кутия до портата. Госпожа Химическосиньо я взема оттам скришно и бързо, надянала гумени ръкавици, а светлите й очи са тревожно ококорени по време на всекидневното неудобство от изминаването на два метра и половина нехигиенизирано пространство…