Той не може да устои на предизвикателството. Да я изтрие като упорито петно, да я изпъди като паразит, да я подмами извън черупката и да я принуди отново да се покаже на открито…
В крайна сметка се оказва лесно. Нужна е малко хитрина и незначителни разходи. Миниван под наем с лепенка на емблемата на въображаема фирма, бейзболна шапка и тъмносин работен гащеризон с логото на същата фирма, избродирано на горния джоб, различни неща, поръчани по интернет, платени с чужда кредитна карта и доставени до пощенска кутия в града, а също и един клипборд за авторитет и една илюстрована брошура (произведена изцяло от собствения му настолен компютър), възхваляваща качествата на промишлен почистващ препарат, който е толкова ефикасен, че едва неотдавна е получил разрешение за (строго ограничена) домашна употреба.
Обяснява й всичко това през пукнатина във вратата, откъдето госпожа Химическосиньо го наблюдава с поглед на мекотело. За миг страхът надвива желанието й, но после тя се поддава, точно както е очаквал, и кани симпатичния млад човек вътре.
Този път той наистина иска да гледа. Затова за съществената част си слага маска, купена от магазин за военни стоки. Газът, купен от американски сайт и според рекламата унищожаващ нежелани паразити, все още не е тестван официално върху хора — макар че местно куче вече е дало своята дан в изследването, при това с многообещаващи резултати. Според него госпожа Химическосиньо ще издържи по-дълго, но предвид слабия й имунитет и нервното надигане и спускане на гърдите й почти е сигурен в крайния резултат.
Все пак очаква да усети нещо повече. Вина може би, дори жал. А вместо това изпитва само научно любопитство, примесено с детинско смайване пред незначителността на цялата работа. Смъртта всъщност не е нищо особено, казва си той. Разликата между живота и неговата противоположност може да се окаже мъничка като кръвен съсирек, нищожна като мехурче въздух. В крайна сметка тялото е машина. Той поназнайва това-онова за машините. Колкото повече движещи се части имат, толкова по-голяма е вероятността нещо да се повреди. А пък тялото има толкова движещи се части…
Не за дълго, мисли си той.
Според часовника му „Сейко“ фазата на агонията (терминът се използва от клиницистите, за да опишат видимата част от опита на живота да се отдели от протоплазмата, която е твърде компрометирана, за да го поддържа) трае малко повече от две минути. Старае се да я наблюдава безстрастно, за да избегне потрепването на ръцете и на краката на умиращата жена на пода и да опита да установи какво се случва зад тези очи на мекотело — последните хрипливи глътки въздух…
За малко му се гади от звука, понеже за един кратък миг (че има ли друг?) е съпътстван от въображаем вкус; вкус на гнили плодове и на развалено зеле, но той се заставя да го пренебрегне, като се съсредоточи върху госпожа Химическосиньо, която е в края на фазата на агонията, блуждаещите й очи започват да се изцъклят, устните й вече са нещо средно между циан и мораво…
В крайна сметка той не познава анатомията достатъчно добре, за да е съвсем сигурен коя е причината за смъртта. Но както казва Хипократ, Човекът не може без въздух. Което вероятно означава, както заключава той по-късно, че госпожа Химическосиньо е умряла, понеже нейните зависими от въздуха клетки не са получили достатъчно кислород, което е предизвиквало смъртоносен шок…
Следователно, с други думи, аз не съм виновен…
Латексовите му ръкавици не оставят отпечатъци по излъсканите повърхности. Ботушите му са нови, току-що извадени от кутията и не оставят издайнически кални следи. През отворения прозорец ще се разсее и мирисът от металната кутия, която той ще хвърли, докато минава покрай общинското сметище, връщайки буса — без емблемата — на фирмата, от която го е наел. Смъртта й ще изглежда като нещастен случай — припадък, удар, сърдечен пристъп — и дори да надушат нещо подозрително, нищо не може да ги накара да заподозрат него.
Изгаря гащеризона и кепето заедно с купчината листа в задния си двор, а мирисът на изгоряло — досущ като празничната нощ на големите огньове — му напомня за карамелени бонбони и за захарен памук, и за въртенето на виенски колела в тъмното — все неща, които майка му не му позволяваше, макар че братята му винаги ходеха на панаира, връщаха се у дома с лепкави от сладкото пръсти, миришещи на пушек и премалели от шеметните празнични въртележки, а той си стоеше на сигурно място у дома, където нищо лошо не можеше да го сполети…
Днес обаче е свободен. Разравя сърцевината на големия огън и усеща топлината му с лицето си, долавя и внезапен волен прилив…
Знае, че ще го направи отново. Знае дори кой ще е следващият. Вдъхва мириса на пушека от огъня, мисли за лицето й и се усмихва…
А навсякъде край него цветовете припламват като изригващи към небето фойерверки.