Днес тя иска да разговаря с мен. Може би е заради погребението на Найджъл, може би е заради последната ми публикация. Вероятно я е смутила. Всъщност надявах се да стане така. Тъй или иначе, тя се обърна към мен чрез частната ни услуга за съобщения. Колеблива, разтърсена, леко възмутена, дете, което се нуждае от утеха.
Откъде ти хрумват историите, които пишеш? Защо трябва да ги разказваш тук?
А, неизменният въпрос. Откъде произхождат историите? Приличат ли на сънища, оформени от подсъзнанието ни? Таласъмите ли ги носят нощем? Или са просто разновидности на истината, огледални варианти на това какво е можело да бъде, разкривени и преплетени като сламени детски кукли…
Може би нямам избор, пиша й. По-близо е до истината, отколкото предполага.
Пауза. Свикнал съм с нейните мълчания. Това продължава малко по-дълго и аз разбирам, че тя е малко разстроена.
Не ти е харесала последната ми история.
Не е въпрос. Мълчанието се удължава. Само Albertine от цялото ми племе в мрежата няма иконка. Всички други са показали някакъв образ — направената от Клеър снимка на Ейнджъл Блу, крилатото дете на Криси, анимационният заек на Капитана — тя обаче е оставила оригиналните настройки: силует в обикновен син квадрат.
Резултатът е някак странно объркващ. Иконките и аватарите са част от начина, по който общуваме. Подобно на средновековните щитове те служат едновременно като средство за защита и като наш образ, който показваме на света, като евтини гербове на онези от нас, които нямат почетни титли, нямат крал, нямат родина.
Все пак как си представя себе си Albertine?
Времето минава, влачи се, отмерва секундите като нетърпелива учителка. Известно време съм сигурен, че тя си е тръгнала.
Най-накрая отговаря. Историята ти малко ме разстрои, пише ми. Жената ми напомня за една моя позната. Всъщност за приятелка на майка ти.
Странно как факти и фикция се преплитат. Споделям го с Albertine.
Елинор Вайн е в болницата. Прилошало й снощи. Нещо с белия дроб, така чух…
Наистина ли? Ама че съвпадение.
Ако знаех, че не е възможно, щях да си помисля, че си замесен, пише тя.
Нима? Не сдържам усмивката си.
Звучи ми малко саркастично. Само че не можеш да видиш изражението на лицето и няма начин да си сигурен. Ако беше Криси или Клеър, щяха да поставят символ в края на коментара — усмивка, намигване, разплакано лице — за да премахнат многозначността. Обаче Albertine не използва емотикони. А липсата им прави разговорите с нея странно безчувствени, поради което никога не съм сигурен дали съм я разбрал правилно.
Чувстваш ли се виновен, sineokomomche?
Дълго мълчание.
Истина или предизвикателство?
sineokomomche се колебае, претегля удоволствието да й се довери спрямо опасността да каже твърде много. Фикцията е опасен приятел, димна завеса, която може да се разсее най-неочаквано и да го покаже чисто гол.
Накрая написва: Да.
Може би затова пишеш тези неща. Може би поемаш вината за нещо, за което всъщност не си виновен.
Хм. Интересна идея. Значи не смяташ, че съм виновен за нещо?
Всеки има някаква вина, пише тя. Но понякога е по-лесно да признаем нещо, което не сме извършили, отколкото да се изправим лице в лице с истината.
Сега се опитва да направи на мен психологически профил. Нали ви казах, че е умна.
Е, а ти защо идваш тук, Albertine? В какво смяташ, че си виновна?
Отново мълчание, много дълго, почти съм сигурен, че е прекъснала връзката. Курсорът примигва безмилостно. Пощенската ми кутия избръмчава. Веднъж. Два пъти.
Питам се какво да направя, ако тя просто ми каже истината. Само че нищо никога не е толкова лесно. Дали изобщо тя знае какво е сторила? Съзнава ли, че всичко е започнало тогава, на концерта в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ — дума, която в моето съзнание извиква коледните цветове на стъклописите и аромата на бор и на тамян?
Коя си ти всъщност, Albertine? Най-обикновен човек или злодей по душа? Убиец, страхливец, измамник или крадец? И когато се промъкна до същината ти, ще разбера ли дали там изобщо има някого?
И в този момент тя ми отговаря и бързо излиза от мрежата, преди да успея да направя коментар или да попитам за още нещо. Понеже няма иконка или аватар, няма как да съм сигурен в мотивите й, но усещам, че тя бяга, че най-сетне съм успял да докосна нещо в нея…