За другите деца обаче знаеше много малко. Чуваше гласовете им, докато играеше в парка. Веднъж беше пипнала едно бебе, което миришеше възкисело и на допир беше като спящо коте. Съседката им се казваше госпожа Браниган и кой знае защо я смятаха за по-нисше същество — сигурно понеже беше католичка или защото живееше под наем, а те бяха купили своята къща. Госпожа Браниган имаше дъщеря малко по-голяма от Емили, с която щеше да й е приятно да си играе, обаче момиченцето говореше с толкова силен акцент, че единствения път, когато бяха разговаряли, Емили не проумя нито думичка.
Бащата на Емили обаче работеше на място, където има стотици деца, които изучаваха математика, география, френски и латински, изобразително изкуство и история, музика и точни науки, а освен това се боричкаха на двора, крещяха, говореха, сприятеляваха се, преследваха се, хранеха се в дългата столова, играеха крикет и тенис на тревата.
— Искам да ходя на училище — каза тя.
— Не е така. — Беше предупредителният глас на Катрин. — Патрик, престани със служебните дрънканици. Знаеш, че така я разстройваш.
— Не се разстройвам. Искам да ходя.
— Може да я взема с мен някой ден. Просто да види…
— Патрик!
— Извинявай. Просто… нали разбираш. Следващия месец е коледният концерт, скъпа. В параклиса на училището. Аз ще дирижирам. А тя обича…
— Патрик, няма да те слушам!
— Тя обича музиката, Катрин. Нека да я заведа. Само този път.
И така Емили отиде, само веднъж. Сигурно заради татко, но най-вече понеже Федър одобри замисъла. Федър беше твърдо убедена в лечебната сила на музиката, освен това неотдавна беше прочела „Пасторална симфония“ на Жид и смяташе, че концертът ще стимулира залинялата цветова терапия на Емили.
Идеята обаче не допадна на Катрин. Отчасти поради чувство за вина според мен, същата вина, която я накара да заличи всички следи от татковата любов към музиката от къщата. Пианото беше изключение, но въпреки това беше отпратено в една празна стая, сред кашони със забравени документи и стари дрехи, където Емили не биваше да влиза. Въодушевлението на Федър обаче наклони везните и вечерта на концерта те поеха към „Сейнт Осуалдс“: Катрин, ухаеща на рози и на терпентин (розова миризма, казва тя на Емили, красиви розови рози), Федър, която говореше бързо и много силно, и татко, който нежно я направляваше с ръка върху рамото й, за да не се подхлъзне на мокрия декемврийски сняг.
— Добре ли си? — прошепна той, когато наближиха.
— Ммм.
Разочарова се, когато научи, че концертът няма да се проведе в самото училище. Много й се искаше да види къде работи татко, да влезе в класните стаи с дървените им чинове, да помирише тебешира и политурата, да чуе ехото от стъпките им по дървения под. По-късно й позволиха тези неща. Но събитието щеше да се проведе в параклиса наблизо, където хорът на „Сейнт Осуалдс“ щеше да пее, а баща й — да дирижира, което, доколкото схвана Емили, означаваше да направлява, някак да насочва певците.
Беше студена и влажна вечер, миришеше на пушек. Откъм пътя се чуваха автомобили, звънчета на велосипеди и разговори, почти напълно заглушени от мъглата. Беше й студено, макар да носеше зимното си палто, тънките подметки на обувките й скърцаха по застланата с чакъл алея, а в косата й имаше капчици влага. Когато има мъгла, навън всичко някак се смалява точно както вятърът разширява света и кара дърветата да шумолят и да се извисяват. През онази вечер Емили се чувстваше съвсем мъничка, почти премазана от мъртвия въздух. От време на време покрай нея минаваше някой — усещаше свистенето на дамска рокля или пък тогата на някой учител — и чуваше откъслечни разговори, които после отлитаха.
— Нали няма да е претъпкано, Патрик? Емили не обича да има много хора. — Отново беше Катрин, а гласът й прозвуча стегнато като корсажа на най-хубавата официална рокля на Емили — красива (и розова) и извадена за едно последно обличане, преди съвсем да й омалее.
— Всичко е наред. Ще седнете на първия ред.
Всъщност Емили не се страхуваше от хората. Не й допадаше шумът — равните и неясно звучащи гласове, които объркваха всичко и го обръщаха с главата надолу. Хвана ръката на баща си и доста силничко я стисна. Едно стискане означава „обичам те“, две — „и аз те обичам“. Друга тяхна тайна досущ като факта, че тя можеше да обхване една октава, ако ръката й подскочи върху клавишите, и че може да свири мелодията на „За Елизе“, ако баща й акомпанира.