Задоволство ли долови в гласа й? Ръката й на челото на Емили беше лепкава и гореща.
— Тя гори. Федър, помогни ми…
— Не! — прошепна Емили.
— Емили, скъпа, разстроена си.
— Моля те…
Майка й обаче вече я вдигаше, ръцете на Катрин я бяха обгърнали. Долови мимолетен мирис на терпентин зад скъпия парфюм. Отчаяно затърси нещо, някакво вълшебство, което да я накара да спре: нещо, което да покаже колко е наложително, дори задължително да остане, да слуша…
— Моля те, музиката…
Майка ти не се интересува много от музика. Гласът на татко прозвуча далечен, но ясен.
Но от какво всъщност се интересуваше Катрин? Коя беше нейната непреодолима страст?
Вече наполовина се бяха надигнали от местата си. Емили се помъчи да се възпротиви и възтесничката й рокля се разпори под мишницата. Палтото й с кожената яка я задушаваше. Отново усети мириса на терпентин, мириса на майчината треска, на майчината лудост.
И най-неочаквано Емили проумя с нетипична за възрастта й зрялост, че никога не би могла да посещава училището на баща си, не би могла да отиде на още един концерт, както не можеше да играе с другите деца, за да не я наранят или бутнат, нито пък можеше да тича в парка, за да не падне.
Помисли си, че ако си тръгнеха така, майка й винаги щеше да се налага и слепотата, която всъщност никога не бе притеснявала Емили истински, накрая ще я повлече към дъното като камък, завързан за опашката на куче, и тя ще се удави.
Би трябвало да има някакви думи, каза си тя, някакви вълшебни думи, които да я принудят да останат. Само че Емили беше на пет години и не знаеше никакви вълшебни думи, така че пое по пътеката с Федър и с майка си от двете страни, а прелестните гласове се носеха над тях плавно като река.
И тогава й хрумна. Беше толкова просто, че се удиви на дързостта си. Даде си сметка, че всъщност знае вълшебните думи. Десетки думи, учеше едва ли не от люлката, но досега още не беше открила как да ги употребява. Познаваше страховитата им енергия. Емили отвори уста, споходена от неочаквано и демонично вдъхновение.
— Цветовете — прошепна тя.
Катрин Уайт застина насред пътеката.
— Какво каза?
— Цветовете. Моля те, искам да остана. — Емили си пое дълбоко въздух. — Искам да слушам цветовете.
Изпратете коментар:
sineokomomche: Колко смело от твоя страна да публикуваш това, Albertine. Знаеш, че ще трябва да отвърна със същото…
9
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 23:03, понеделник, 11 февруари
Достъп: публичен
Настроение: презрително
Слуша: „Пинк Флойд“: „Какъвто цвят поискаш“
Да слушам цветовете. О, моля те, не ми казвайте, че е била невинна, не ми казвайте, че не е знаела точно какво прави. Госпожа Уайт знаеше всичко за момчето X и за неговата синестезия. Знаеше, че д-р Пийкок е наблизо. Тя лесно лапна въдицата и още по-лесно повярва, когато Емили отговори, че започва да чува цветовете.
Бен беше първа година в училището. Само си го представете — хорист, чист и спретнат, готов да надене синята си униформа на „Сейнт Осуалдс“ под расото с жабо.
Знам какво си мислите — че не е издържал изпита. Обаче изпитът беше само за стипендията. С парите, които мама беше заделила, а също и с помощта на д-р Пийкок, тя в крайна сметка успя да го вкара в „Сейнт Осуалдс“, но не като стипендиант, а като ученик, който си плаща таксата, така че ето го и него на първата редица в училищния хор, ненавижда всяка секунда от това преживяване — момчетата от класа нямаше да го оставят на мира; като че ли нямаха вече предостатъчно причини да го презират, та сега и това, да не говорим пък за Найджъл, когото домъкнаха против волята му и който след това щеше да си го изкара на него, знаеше си, под формата на подигравки, на ритници и на юмруци.
Напразно се молеше гласът му да мутира и да не се налага да участва, но макар че другите момчета от класа му вече наедряваха като палмови дървета и воняха на младежки мускус, Бен си оставаше слабичък, женствен и блед, със свръхестествено висок фалцет…