Виждаше как три реда по-назад мама слуша гласа му, виждаше и д-р Пийкок зад нея, Найджъл, вече близо седемнайсетгодишен, проснал се начумерен на пейката, и потния и вонящ Брен, който изглеждаше адски неловко с провисналата си коса и с набръчканото си лице като най-огромното бебе на света.
sineokomomche се помъчи да не гледа, да се съсредоточи върху музиката, но сега пък мярна госпожа Уайт, седнала съвсем наблизо, редом до малката Емили — Емили с късото си червено палтенце и с розовата си рокля, с коса на две опашки и с лице, озарено и от тревога, и от възторг…
За миг си помисли, че погледите им се срещат, но очите на слепите създават такава илюзия, нали? Емили не можеше да го види. Каквото и да правеше, както и да се опитваше, Емили не би могла да го види. Очите й обаче въпреки това го привличаха, стрелкаха се настрани като стъклени топчета на куклена глава, като две сини мъниста, които отразяваха лошия късмет обратно към подателя.
Главата на sineokomomche започна да се върти, да пулсира в такт с музиката. Връхлиташе го главоболие, много силно главоболие. Потърси начин да се предпази, представи си синя капсула, твърда като желязо, студена като камък, синя като арктически леден блок. Ала не можеше да избяга от болката. Главоболие, способно да се засилва, докато не го изстиска като парцал…
В нишата на хора беше горещо. С почервенели лица над бялото си жабо хористите пееха като ангели. „Сейнт Осуалдс“ гледа много сериозно на хора си, момчетата са обучени да се подчиняват. Тренирани са като войници да стоят прави, без да мърдат, часове наред. Никой не се оплаква. Никой не смее. „Пейте от все сърце, момчета, и се усмихвайте!“, нарежда високо диригентът на хора по време на репетициите. В името на Бог и на „Сейнт Осуалдс“. Не искам нито едно момче да предаде екипа…
Бен Уинтър обаче беше пребледнял. Може би заради топлината, тамяна или усилието да се усмихва. Да не забравяме, че той беше деликатен, мама така твърдеше. По-чувствителен от другите двама, по-податлив към болести и злополуки…
Ангелските гласове отново се възвисиха, устремени към кресчендо.
Сипе се сняг върху сняг…
Тогава се случи. Като на забавен каданс — глухо тупване, раздвижване на първата редица, пребледняло момче, което припада невидимо на пода на параклиса и удря глава отстрани на една църковна пейка — рана, която ще положи четири шева, същински полумесец на челото му…
Защо никой не забеляза? Защо Бен беше изцяло затъмнен? Никой не го видя — дори мама — защото точно когато падаше, малко сляпо момиченце от публиката преживя нещо като панически пристъп и всички погледи се извърнаха към Емили Уайт, към Емили с розовата рокля, която размахваше ръце и крещеше: „Оставете ме да слушам. Татко, моля те…“.
Да слушам цветовете.
Изпратете коментар:
Albertine: Хубав отговор, sineokomomche.
sineokomomche: Радвам се, че ти хареса, Albertine.
Albertine: Е, може би не точно хареса…
sineokomomche: Хубав отговор, Albertine…
10
Разглеждате уебдневника на Albertine в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 23:49, понеделник, 11 февруари
Достъп: публичен
Настроение: сурово
Да слушам цветовете. Сигурно си спомняте тази фраза. Красноречива от устата на възрастен човек, от устата на петгодишно сляпо момиченце вероятно е прозвучала невероятно трогателно. Така или иначе, постигна целта си. Да слушам цветовете. Напълно несъзнателно Емили Уайт отвори кутия с вълшебни думи, опияни се от тяхната и от своята сила и започна да издава заповеди като невръстен генерал — заповеди, на които Катрин, а впоследствие и Федър — по-късно, разбира се, и д-р Пийкок — се подчиняваха с видимо удоволствие.
— Какво виждаш?
Намален акорд във фа минор. Вълшебните думи се разгръщат като хартия, с която е опакован подарък, една по една.
— Розово, синьо, зелено, толкова е красиво.
Майка й доволно пляска с ръце.
— Още, Емили, кажи ми още.
Акорд във фа мажор.
— Червено, оранжево, магента, черно.
Същинско просветление. Дяволската сила, която беше открила в себе си, бе разцъфнала по удивителен начин, и музиката неочаквано се превърна в част от нейната програма за обучение. Извадиха пианото от склада и го акордираха, тайните уроци на баща й станаха официални и Емили получи разрешение да се упражнява когато иска, дори докато Катрин работеше. После излезе статията в местния вестник и започнаха да се стичат подаръците.