Историята имаше огромен потенциал. Всъщност притежаваше всички необходими елементи. Коледно чудо, фотогенично сляпо момиченце, музика, изкуство, малко средностатистическа наука благодарение на д-р Пийкок и доста противоречиво отношение от страна на средите на изкуството, които задържаха доклада и през следващите три години така и не се начудиха. Накрая телевизията надуши новината, пресата също, имаше дори един сингъл, хит от Топ Тен, на рок група, чието име съм забравила, но впоследствие песента беше използвана в холивудска филмова продукция, адаптация по книгата, с участието на Робърт Редфорд като д-р Пийкок и младата Натали Портман като сляпото момиче, което вижда музиката.
Отначало Емили приемаше всичко за даденост. В крайна сметка тя беше съвсем млада и нямаше основа за сравнение. И беше много щастлива — по цял ден слушаше музика, учеше онова, което обичаше най-много, и всички бяха доволни от нея.
През следващите близо дванайсет месеца Емили посети доста концерти и представления на „Вълшебната флейта“, „Месия“ и „Лебедово езеро“. Няколко пъти ходи в училището на баща си, за да опознае инструментите опипом.
Флейтите с техните тънички тела и сложни клавиши, подобните на гърнета виолончели и баси, валдхорните и тубите като грамадни кани от училищната столова, пълни със звук, цигулките с тънка талия, ледените звънчета, дебелите барабани и плоските барабанчета, сплаш и краш чинелите, триъгълниците и тимпаните, тромпетите и тамбурините.
Понякога баща й свиреше. Той се държеше различно в отсъствието на Катрин — разказваше шеги, беше жизнерадостен, танцуваше с Емили и я въртеше в такт с музиката, докато не й се завиеше свят от смях. Много му се искаше да бе станал професионален музикант — кларнетът, не пианото, беше предпочитаният му инструмент, само че кой би наел класически подготвен изпълнител на кларнет със стаена страст по Акър Билк, затова амбицията му беше останала неизречена и незабелязана.
Обаче промяната у Катрин имаше още една страна. Месеци бяха нужни на Емили да я открие и още повече време — да я разбере. Точно тук спомените ми губят последователността си, действителността се смесва с мита и не вярвам в прецизността и достоверността си. Само фактите говорят сами за себе си, а дори и те са толкова оспорвани, изопачавани, подлагани на съмнение и неправилно тълкувани, че са запазени само откъслеци от онова, което би ми разкрило как са стояли нещата в действителност.
И така, фактите. Сигурно историята ви е позната. Онази вечер в публиката в края на третия ред седеше човек на име Греъм Пийкок. На шейсет и седем години, известна местна особа, изтъкнат кулинар, симпатичен ексцентрик, щедър покровител на изкуствата. Същата декемврийска вечер по време на рецитал на коледни песни в параклиса на „Сейнт Осуалдс“ д-р Пийкок се оказа свидетел на събитие, което щеше да промени живота му.
Едно малко момиче, дъщеря на негов приятел, получи пристъп на паника. Майка й понечи да я изведе навън и в последвалата суматоха детето храбро се бореше да остане, майката със същата сила се опитваше да я изведе, а д-р Пийкок чу детето да изрича фраза, която му се стори като откровение.
Да слушам цветовете.
По онова време Емили почти не разбираше значението на онова, което е казала. Но интересът от страна на д-р Пийкок докара майка й почти до еуфория: у дома Федър отвори бутилка шампанско и дори татко изглеждаше доволен, макар да е възможно задоволството му да се дължеше просто на промяната у Катрин. Въпреки това той не одобри идеята, а по-късно, когато цялата работа започна, той беше единственият недоволен глас.
Не е нужно специално да отбелязваме, че никой не го слушаше. През ден малката Емили беше привиквана в Къщата с камината, където я подлагаха на всевъзможни изследвания, за да бъдат потвърдени специалните й дарби.
Синестезията (пише д-р Пийкок в своята статия „Аспекти на модуларността“) е рядко състояние, при което две — понякога повече — от петте „нормални“ сетива видимо се примесват. Явлението, изглежда, е свързано с концепцията за модуларността. Всяка сетивна система има съответна област или модул в мозъка. Макар да съществуват нормални взаимоотношения между модулите (като използването на зрението за регистриране на движение), сегашното разбиране за човешките възприятия не може да обясни как стимулирането на един модул предизвиква мозъчна дейност в различен модул. Точно това се случва с един синестет.