Накратко, синестетът може да преживява нещо или всичко от следното: формата като вкус, докосването като мирис, звука или вкуса като цвят.
Всичко това беше ново за Емили, но не за Федър и Катрин. Тя обаче схващаше основната идея — в крайна сметка всички знаеха за Момчето X и съдейки по онова, което тя беше чувала за специалната му дарба, не ставаше дума за нещо много по-различно от словесните асоциации, уроците по рисуване и цветовата терапия, които беше усвоила от майка си. По онова време Емили беше на пет години и половина, много искаше да се харесва и още повече — да се представя добре.
Уговорката беше простичка. Сутрин Емили ходеше в къщата на д-р Пийкок за урока си по музика и по другите предмети, а следобед свиреше на пиано, слушаше плочи и рисуваше. Това беше единственото й задължение и понеже й беше позволено да слуша музика, както и да я изпълнява, не й беше особено трудно. Понякога д-р Пийкок й задаваше въпроси и записваше отговорите.
Слушай, Емили, какво виждаш?
Единствен тон, изсвирен на раздрънканото пиано в Къщата с камината. Сол е индигово, почти черно. Просто тризвучие е следващото, после акорд — сол минор с умалена септима в баса — стига до кадифена виолетова ласка.
Той отбелязва резултата в тетрадката си.
Много добре, Емили. Добро момиче.
После идва ред на поредица тихи акорди, до диез минор, ре бемол, ми бемол минор. Емили посочва цветовете, отбелязани на брайлово писмо върху кутията с боите.
Емили има почти същото усещане, като че свири на някакъв инструмент, докато ръцете й са върху малките цветни клавиши, а д-р Пийкок отбелязва всичко в изподрасканата си малка тетрадка, после пият чай до камината заедно с териера на д-р Пийкок, Пач II, който души с надежда бисквитите, гъделичка ръцете на Емили и я разсмива. Д-р Пийкок разговаря с кучето си така, все едно и то е възрастен учен, а това още повече разсмива Емили и скоро се превръща в неизменна част от съвместните им уроци.
— Пач II би искал да попита — казва той с басовия си глас — дали днес госпожица Уайт е склонна да прегледа колекцията ми със записани звуци…
Емили се киска.
— Искате да кажете да слушаме записи?
— Косматият ми приятел ще ви бъде признателен.
Пач II излайва по даден знак.
Емили се смее.
— Добре — съгласява се тя.
През следващите трийсет месеца д-р Пийкок ставаше все по-неизменна част от живота им. Катрин беше шеметно щастлива, Емили беше възприемчива ученичка, прекарваше по два-три часа пред пианото всеки ден и най-неочаквано се появи толкова необходимото средоточие за живота на всички. Съмнявам се, че Патрик Уайт би го спрял, дори да искаше; в крайна сметка и той имаше пръст в цялата работа. И той искаше да повярва.
Емили изобщо не се запита защо д-р Пийкок е толкова щедър. За нея той беше просто мил и забавен човек, който се изразяваше с дълги и тежки фрази и който винаги когато им идваше на гости, носеше някакъв подарък — цветя, вино, книги. На шестия рожден ден на Емили той й подари ново пиано, което да замени стария и раздрънкан инструмент, на който тя се бе научила да свири, а през годината й подаряваше билети за концерти, пастели, боички, стативи, платна, бонбони и играчки.
И музика, разбира се. Винаги имаше музика. И това е най-болезненото. Да си спомня за времето, когато Емили можеше да свири всеки ден колкото си поиска, когато всеки ден беше празник, а Моцарт, Малер, Шопен и дори Берлиоз се подреждаха като нейни ухажори, за да си избира и да ги отхвърля както й скимне…
— А сега, Емили, слушай музиката. Кажи ми какво чуваш.
Това беше Менделсон, „Песни без думи“, опус 19, втора песен в ла минор. Партията на лявата ръка се учи трудно с нейните стегнати групи от шестнайсетини, но Емили се упражнява и вече я е овладяла почти съвършено. Д-р Пийкок е доволен, майка й също.
— Синьо. Много тъмносиньо.
— Покажи ми.
Вече има нова кутия с бои, шейсет и четири цвята, подредени като шахматна дъска, широка почти колкото бюрото. Не ги вижда, но ги знае наизуст, подредени по яркост и по тон: фа — виолетово, сол — индигово, ла — синьо, си — зелено, до — жълто, ре — оранжево, ми — червено. Диезите са по-светли, бемолите — по-тъмни. Инструментите също имат свои цветове в палитрата на оркестъра, групата на дървените духови често е зелена или синя, струнните са кафяви и оранжеви, духовите — червени и жълти.