Взема дебелата си четка и я овалва в боята. Днес рисува с акварели и мирисът е минерален и старомоден като на бонбони виолетки. Д-р Пийкок стои от едната страна, Пач II се е сгушил в краката му. Катрин и Федър стоят от двете й страни, готови да подадат на Емили каквото й потрябва. Гъбичка, четка, по-малка четка, торбичка с брокат.
Андантето е лениво абстрактно като ден на морския бряг. Емили потапя пръсти в боята, прокарва ги по гладката нетретирана хартия и тя се свива на хребети като пясъците по плитчините, а боята се разлива и се спуска в деретата, издълбани от пръстите й. Д-р Пийкок е доволен, тя чува усмивката в басовия му глас, макар че голяма част от думите му са неразбираеми за нея, пометени от прелестната музика.
Понякога идват и други деца. Тя си спомня едно момче, доста по-голямо от нея, което е стеснително, заеква и не говори много, а седи на канапето и чете. В салона има канапета и столове, място за сядане в еркерния прозорец (любимото й), люлка, провесена от тавана на две дебели въжета. Стаята е толкова голяма, че Емили може да се люлее колкото високо си поиска, без да се удари никъде, освен това всички се стремят да не й се пречкат, за да не се блъсне в тях.
През някои дни изобщо не рисува, а вместо това си седи на люлката в Къщата с камината и слуша звуци. Д-р Пийкок нарича това игра на звукови асоциации и обещава, че ако Емили се старае, накрая ще й даде подарък. От нея се иска само да седи на люлката, да слуша записите и да му казва какви цветове вижда. Някои са лесни — вече ги е подредила в съзнанието си като копчета в кутия — но други не са. На нея обаче й харесват машините за звуци на д-р Пийкок, особено старите с техните отдавна мъртви гласове и издраскани плочи на навиващия се грамофон.
Друг път изобщо няма музика, а само поредица от звукови ефекти — те са най-трудните. Емили обаче продължава да се старае д-р Пийкок да остане доволен, а той си записва всичко, което казва тя, в няколко тетрадки с платнена подвързия, при това понякога толкова импулсивно, че моливът пробива хартията.
— Слушай, Емили. Какво виждаш?
Шумовете от хиляди уестърни, пушечна стрелба, куршум, който рикошира в стената на каньона. Барутен пушек. Празникът на големите огньове и на овъглените картофи.
— Червено.
— Това ли е всичко?
— Ализарин със съвсем малко пурпурно.
— Браво, Емили. Много добре.
Наистина е лесно — трябва само да пусне съзнанието си на воля. Пада монета, някой свири фалшиво с уста, дрозд, почукване по врата, тупане с една ръка. Тя се прибира у дома с пълни със сладкиши джобове. Д-р Пийкок всяка нощ натраква откритията си на пишеща машина, която звучи като патока Доналд. Статиите му имат заглавия от сорта на „Предизвикана синестезия“, „Цветовият комплекс“ и „Далеч от очите, далеч от сърцето“. Думите му са като упойващия газ, който й дава зъболекарят, когато се налага да дълбае някое зъбче, тя се отнася с неговата трепетна ласка и никакви ориенталски благоухания не могат да я спасят.
Изпратете коментар:
sineokomomche: О, да!
Albertine: Да не би да искаш още?
sineokomomche: Ако ти можеш да го понесеш, значи и аз мога…
11
Разглеждате уебдневника на Albertine в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 01:45, вторник, 12 февруари
Достъп: публичен
Настроение: престъпно
Разбира се, голяма част от това са чисти спекулации. Тези спомени не са мои, те са на Емили Уайт. То пък като че ли Емили изобщо би могла да бъде благонадежден свидетел. Въпреки това гласът й — жаловитото й трептящо сопрано — ме зове през годините. „Моля, помогнете! Още съм жива! Вие ме погребахте жива!“
— Червено. Тъмночервено. Волска кръв с пурпурни нишки.
Шопен, опус 52, Балада в ми бемол мажор. Тя има добър музикален слух и шестгодишна вече е в състояние да различава повечето акорди, макар че капризните акорди от хроматичния звукоред все още не са по силите на пълничките й пръсти. Това не тревожи д-р Пийкок. Много повече го интересува художническата й дарба, а не евентуален музикален талант.
Според Катрин той вече е рамкирал и е окачил половин дузина платна на Емили в Къщата с камината — включително нейния „Тореадор“, „Вариации по Голдбърг“ и (любимата на майка й) „Ноктюрно във виолетова охра“.
— В тях има толкова много енергия — мълви Катрин с треперещ глас. — Толкова много опит. Почти мистично е. Как само извличаш цветове от музиката и ги пренасяш върху платното — знаеш ли, Емили? Завиждам ти. Как ми се иска да видя каквото виждаш ти сега.