Дългите часове, които Бен прекарваше в Имението, се стопиха до едночасов сеанс — време, което той си поделяше с Емили, като седеше кротко на канапето, докато д-р Пийкок се перчеше с нея, като че ли е колекционерска рядкост — буболечка или пък статуетка — и очакваше Бен да й се възхищава, да споделя въодушевлението му. Още по-лошото беше, че Брендан също винаги присъстваше (за да го държи под око, казваше мама, докато тя работи на пазара), този негов глупашки ухилен брат, облечен в кафяво, с мазната му коса и гузния му вид, който рядко говореше, а само седеше и зяпаше, изпълвайки Бен с такава омраза и срам, че понякога му се искаше просто да избяга и да зареже Брен сам — непохватен, дебелашки, неуместен — в тази къща, пълна с крехки предмети.
Катрин Уайт сложи край на това. Не беше редно момчетата да стоят тук без надзор. В къщата имаше твърде много ценни предмети, твърде много изкушения. Посещенията на Бенджамин се разредиха за втори път и той вече ходеше в къщата само веднъж месечно и чакаше заедно с Брен на предните стълби госпожа Уайт да се приготви да си върви, а звукът на пианото долиташе навън над моравата, натежал от мириса на боя, така че всеки път, когато sineokomomche чуе този звук, било от прелюдия на Рахманинов, или от интрото на „Хей, Джуд“, той съживява в паметта му спомена за онези дни и онова трепване, което усещаше в сърцето си, когато надникнеше през вратата на салона и видеше Емили, седнала на люлката, да се люлее като махало напред-назад, същинско весело птиче…
Отначало само я наблюдаваше. И той като всички останали беше заслепен от нея, стигаше му само да се възхищава на възхода й, както д-р Пийкок беше наблюдавал как пеперудата Луна се мъчи да излезе от пашкула си — с благоговение и с възхищение, обагрени вероятно и от съвсем малко съжаление. Беше така прелестна, дори тогава. Така непринудено обичлива. Имаше нещо в доверчивостта, с която стискаше ръката на баща си, извърнала личице към него като цвете към слънцето; или в начина, по който като маймунка се покатерваше на столчето пред пианото и свиваше едното си краче със смъкнато чорапче под себе си — и загадъчно, и пленително. Емили приличаше на съживена кукла, цялата порцелан и слонова кост, а госпожа Уайт можеше да облича дъщеря си целогодишно с ярки дрешки и подходящи обувчици като извадени от старомодна детска книжка.
Що се отнася до нашия герой sineokomomche…
Пубертетът здравата го беше връхлетял, имаше пъпки по гърба и по лицето, а гласът му мутира толкова силно, че и сега звучи малко неравно. Детинското му заекване се бе влошило. По-късно изчезна, но през онази година толкова се беше задълбочило, че той почти не можеше да говори. Миризмите и цветовете се засилиха и повлякоха подире си мигрени, за които лекарят го уверяваше, че ще изчезнат с времето. Така и не се случи. Все още страда от мигрена, но умее да я преодолява много по-вещо.
След коледния концерт Емили прекарваше по-голяма част от времето си в Имението. Само че там имаше толкова много други хора, че на sineokomomche рядко му се удаваше възможност да я заговори; пък и заради заекването се срамуваше и предпочиташе да си стои някъде отзад, незабележим и нечут. Понякога сядаше на верандата отвън с някой комикс или каубойски роман, доволен просто да бъде край нея тихичко и скромно. Освен това негова милост рядко можеше да се отдаде у дома на удоволствието да си почете, понеже мама все имаше нужда от помощ, а братята му рядко го оставяха на мира — четенето било за женчовците, казваха, затова каквото и четиво да избереше той — независимо дали ще е „Супермен“, „Съдия Друд“ или „Бийно“ — то винаги предизвикваше присмеха на неговия облечен в черно брат, който го тормозеше безмилостно: „Гледай какви хубави картинки! Аууу! И каква точно ти е суперсилата?“, докато той на свой ред не се засрамеше и не се видеше принуден да се захване с нещо друго.
През седмицата, между посещенията си до Имението, често минаваше покрай къщата на Емили с надеждата да я зърне да си играе навън. Понякога я срещаше в града, но винаги с майка й, застанала мирно като предан войник, а понякога от другата й страна крачеше д-р Пийкок, превърнал се в неин покровител, наставник, втори баща, като че ли й трябваше още един, като че ли вече си нямаше всичко.