Звучи, все едно й завиждаше. Изобщо не е така. Обаче кой знае защо той не можеше да спре да мисли за нея, да я изучава, да я наблюдава. Интересът му набираше инерция. Открадна фотоапарат от магазин за стоки втора ръка и се научи да снима. Открадна и дълъг телеобектив от същия магазин — този път едва не го спипаха, но все пак успя да се измъкне заедно с трофея си, преди пълният мъж на касата, учудващо бърз за туловището си, да се откаже от гонитбата.
Когато майка му най-накрая му съобщи, че не е желан в Имението, не й повярва. Толкова беше свикнал с всичко — да седи мълчаливо на канапето, да чете книги, да пие чай „Ърл Грей“, да слуша музиката на Емили — че да го отпратят след толкова много време му се стори несправедливо наказание. Нямаше вина, не беше сторил нищо нередно. Със сигурност беше недоразумение. Д-р Пийкок винаги се държеше толкова мило, защо сега изведнъж ще се обърне срещу него?
По-късно sineokomomche разбра. Колкото и да беше мил, д-р Пийкок беше просто разновидност на приятелките на майка му, които се държаха любезно с него, когато беше четиригодишен, а после бързо изгубиха интерес. Останал без приятели, закопнял за обич у дома, той бе придал прекалено голямо значение на приветливото отношение на стария господин, на разходките из розовата градина, на чашите чай, на симпатията. С две думи, беше паднал в капана на заблудата, че съчувствието е обич.
Когато вечерта мина през Имението с надеждата да установи каква е истината, нашият герой бе посрещнат не от д-р Пийкок, а от госпожа Уайт, издокарана в черна сатенена рокля и с наниз перли на шията, която му заяви, че няма какво да търси там, че трябва да си върви и повече да не стъпва в къщата, че създава само неприятности и че тя ги знаела такива като него…
— Д-р Пийкок ли казва така?
Е, така смятал. В този ден обаче момчето заекваше по-силно от всякога, устните му бяха сякаш зашити и му беше трудно да произнесе дори една дума.
— Н-но защо? — попита я той.
Срамът едва не го смаза. Нямаше представа какво е направил, но госпожа Уайт беше толкова сигурна във вината му, че в очите му запариха сълзи, а вонята на витаминната напитка на мама, която усети в гърлото си, едва не го задави…
„Моля те, не плачи — нареди си той, — не и пред госпожа Уайт.“
Тя го изгледа с изгарящо презрение.
— Да не си посмял да шикалкавиш пред мен. Би трябвало да се срамуваш от себе си.
sineokomomche се срамуваше. Засрамен и усетил внезапен пристъп на гняв, бе способен да я убие на място и щеше да го направи без капка колебание или угризение. Само че той беше просто ученик, а тя беше същество от друг свят, от друга класа, полагаше й се безпрекословно подчинение — майка му беше обучила синовете си безпогрешно — а думите й сякаш забиваха копие отстрани в главата му…
— Моля ви… — изрече той, без да заеква.
— Върви си — нареди госпожа Уайт.
— Моля ви. Госпожо Уайт. Не м-може ли да бъдем приятели?
Тя изви вежди.
— Приятели ли? Не разбирам какви ги дрънкаш. Майка ти работеше при мен като чистачка, това е. При това не особено добра. Ако смяташ, че това ти дава право да тормозиш мен и дъщеря ми, грешиш.
— Аз не ви т-тормо… — започна той.
— А какво ще кажеш за онези снимки? — попита тя, вперила поглед право в лицето му.
От изненада сълзите му тутакси пресъхнаха.
— К-какви снимки? — попита той несигурно.
Оказа се, че Федър има приятелка, която работи в местното фотоателие. Приятелката казала на Федър, тя пък казала на госпожа Уайт, която настояла да види снимките и ги отнесла право в Имението, където ги използвала в подкрепа на твърдението си, че сближаването със семейство Уинтър е било грешка и че д-р Пийкок трябва незабавно да поправи стореното…
— Не си мисли, че не те забелязваме — заяви тя. — Как се увърташ край Емили. Как снимаш и двете ни…
Не беше вярно. Никога не снимаше нея. Снимаше само Емили. Обаче не можеше да го каже на госпожа Уайт. Не можеше и да я помоли да не го издава на мама…
Затова той си тръгна с пресъхнали от гняв очи, със залепнал за небцето език. Когато хвърли последен поглед през рамо към Имението, забеляза движение зад един от прозорците на горния етаж. Човекът се отдръпна почти незабавно, но sineokomomche все пак има време да зърне д-р Пийкок, който го наблюдаваше, отпращаше го с глупава усмивка…
Тогава всъщност започна всичко. Тогава се роди sineokomomche. По-късно, през нощта, той се промъкна тайно обратно в къщата, помъкнал кутия с пауновосиня боя и почти парализиран от страх и вина, надраска гнева си на голямата входна врата, която жестоко бяха затръшнали в лицето му, а после, отново сам в стаята си, извади оръфаната Синя тетрадка, за да очертае схемата на още едно убийство.