Изпратете коментар:
Albertine: О, моля те, само не още едно убийство. Искрено смятах, че напредваме…
sineokomomche: Добре, обаче… си ми длъжница…
13
Разглеждате уебдневника на sineokomomche в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 02:05, вторник, 12 февруари
Достъп: публичен
Настроение: смазан
Слуша: Дон Хенли: „Момчетата от лятото“
Започна така. Като дневник на неговия фиктивен живот. Има някаква невинност в тези ранни текстове, скрити между редовете на ситния, нечетлив и маниакален почерк. Понякога той си спомня истината, дневните разочарования, яростта, обидата, жестокостта. През останалото време е почти сигурен, че е sineokomomche — че написаното в Синята тетрадка е истинско, а Бенджамин Уинтър и Емили Уайт са измислица, плод на въображението на друг човек. Синята тетрадка му помогна да запази разсъдъка си, в нея вписваше фантазиите си, тя беше тайното му отмъщение срещу онези, които го нараняваха и го унижаваха.
Що се отнася до малката Емили…
Наблюдаваше я по-усилено от всякога. Тайно, завистливо, с копнеж и любов. През месеците, след като го прогониха от къщата на д-р Пийкок, той следеше кариерата на Емили, живота й. Направи стотици снимки. Изрязваше от вестниците материалите за нея. Дори се сприятели със съседското момиченце до госпожа Уайт, даваше й бонбони и я посещаваше с надеждата да зърне Емили.
Известно време д-р Пийкок се стараеше да запази самоличността й в тайна. В статиите му тя беше просто Момиче Y — заело мястото на Момче X — докато не настъпи моментът, когато родителите й решиха да я представят на света. Само че sineokomomche знаеше каква е тя. Пеперуда Луна в стъклена витрина, която всеки момент щеше да излети от пашкула си право в стъкленицата, където да намери смъртта си…
Продължи да я снима, макар да се научи да го прави по-потайно. Хвана се да работи на няколко места след училище — като разносвач на вестници и няколко вечери миеше съдовете в местно кафене — а с надниците си купи фотоувеличител на старо, пакет фотографска хартия и няколко ванички и химикали. С помощта на книги от библиотеката се научи сам да проявява снимките, а накрая превърна в тъмна стаичка мазето, което майка му и бездруго не използваше.
Чувстваше се като човек, който не е успял да спечели лотарията заради само една цифра — а и мама никак не му помагаше, понеже не пропускаше да му внуши, че вината е негова, че ако е бил по-умен, по-бърз, по-добър, тогава може би едно от нейните момчета е щяло да пожъне цялото внимание, всички похвали.
През онази година мама ясно даде на синовете си да разберат, че всички са я подвели. Найджъл, задето изобщо не е успял да държи другите двама под контрол, Брендан — заради глупостта му, но най-вече Бенджамин, на когото бе възлагала толкова много надежди, а той я бе разочаровал във всичко. В Имението, у дома, но най-вече в „Сейнт Осуалдс“. Обучението на Бен в това изключително учебно заведение се оказа най-сериозният му провал, тъй като разби на пух и прах очакванията й (изразявани прекалено открито), че на сина й са отредени велики дела. Всъщност той намрази училището още от самото начало и не го заявяваше открито само заради взаимоотношенията си с д-р Пийкок.
Сега обаче изпитваше враждебност към всичко: от момчетата, които точно като децата в квартала го наричаха „откачалка“, „загубеняк“ и „смотаняк“ (макар и с по-изтънчен акцент), до претенциозните имена на самите сгради — например Ротондата или Порт Кошер — понеже за него имаха вкус на изгнили плодове, от които капе самодоволство и лъхтят на святост.
Подобно на витаминната напитка „Сейнт Осуалдс“ би трябвало да е полезен за здравето му и да му помогне да развие способностите си. Само че след като прекара там три нещастни години, мъчейки се поне малко да се впише, той продължаваше да мечтае за къщата на д-р Пийкок с камината и с мириса на стари книги. Липсваха му глобусите, изпъстрени с вълшебни имена, а най-много му липсваше начинът, по който д-р Пийкок разговаряше с него, сякаш наистина го беше грижа…
В „Сейнт Осуалдс“ не даваха и пет пари. Да, никой не го тормозеше — поне не като братята му — но въпреки това непрестанно усещаше тайното презрение. Дори у учителите, макар те да умееха да го прикриват по-добре от останалите.