Наричаха го с фамилното му име, Уинтър, като кадет в армията. Обучаваха го на разни таблици и спрежения. Посрещаха невежеството му с дълбоки театрални въздишки. Наказваха го да пише и преписва многократно.
„Ще поддържам учебниците си в безупречно състояние. (Найджъл винаги ги намираше, където и да си ги скриеше.) Униформата ми представя училището. Винаги ще я нося с гордост. (Това беше, когато Найджъл разряза вратовръзката му и остави само едно късо парченце.) Поне ще се преструвам, че внимавам, когато в стаята влезе старши учител. (Това беше от саркастичния д-р Дивайн, който една сутрин го завари заспал на чина си в класната стая.)“
А най-лошото бе, че той наистина се стараеше. Стараеше се да се справя отлично с учението. Искаше учителите да се гордеят с него. Някои момчета се проваляха от мързел, а той прекрасно съзнаваше каква огромна привилегия е да учи в училище „Сейнт Осуалдс“ и се мъчеше с всички сили да я заслужи. Само че вследствие на своето изтънчено незачитане на учебната програма, д-р Пийкок го беше обучил само в предмети, които самият той ценеше — изкуство, история, музика, английска литература — и беше пренебрегнал математиката и точните науки, в резултат на което Бен изостана още през първия срок и колкото и да се опитваше, така и не навакса.
След като д-р Пийкок се оттегли от живота им, Бенджамин очакваше мама да го отпише от училището. Дори пламенно се молеше да стане така, но единствения път, когато се осмели да го спомене пред нея, тя го шибна с цялата дължина на парчето кабел.
— Вече съм вложила твърде много в теб — заяви тя, докато прибираше кабела. — Във всеки случай твърде много, за да ти позволя да се отказваш на този етап.
След това той престана да се оплаква. Усети друга промяна, когато го завладя юношеството. Братята му растяха бързо и подобно на оса през октомври, усетила наближаването на зимата, мама само за една нощ се озлоби и превърна синовете си в мишена на цялото си недоволство. Внезапно и тримата се оказаха под обстрела на критиката й: като се почне от начина, по който се изразяваха, и се стигне до дължината на косата им, а sineokomomche осъзна с растящо изумление, че всеотдайността на мама към синовете й е била част от дългосрочен инвестиционен план, който вече трябваше да започне да носи дивиденти.
Найджъл бе напуснал училище три месеца по-рано, а стремежът му да причинява страдания на Бен отстъпи на второ място пред желанието да си намери апартамент, гадже, работа, път за бягство — от мама, от братята си, от Малбри.
Изведнъж сякаш стана по-възрастен, по-дистанциран, по-склонен да изпада в мрачните си настроения и мълчания. Открай време си беше затворен и унил, а сега стана направо недостъпен. Купи си телескоп и през безоблачните нощи излизаше на полето и се прибираше в малките часове, което за Бен не беше лошо, но правеше мама тревожна и раздразнителна.
Ако бягството на Найджъл бяха звездите, Брендан си намери друг изход. На шестнайсет години той вече тежеше с двайсет и пет килограма повече от Бен и вместо да се отърве от детските си тлъстинки, беше добавил към любимите си сладкиши и плашещи количества вредна храна. И той се беше хванал на почасова работа в заведение за пържено пиле в центъра на Малбри, където можеше да се тъпче по цял ден на корем, а вечер през работните дни носеше вкъщи специалното меню, което, ако не беше гладен, изяждаше студено на закуска на следващата сутрин заедно с еднолитрово пепси, след което поемаше към „Сънибанк Парк“, където беше ученик последна година. Мама се надяваше, че той ще успее да влезе в курсовете за подготовка за университета, само че каквото и да кажеше или да направеше тя, думите й не оказваха никакво влияние върху ненаситния брат на Бен, явно превърнал в своя житейска мисия опитите да се откопчи от опеката й с ядене. Бен смяташе, че е само въпрос на време Брендан да се провали на изпитите и да отпадне, а после и да се изнесе от къщи.
Бенджамин изпита известно облекчение. Още след приемния изпит в „Сейнт Осуалдс“ се засили подозрението му, че Брен го следи. Не че му каза нещо, просто го гледаше някак особено. Понякога подозираше, че Брен върви след него, когато излиза, друг път, когато влезеше в стаята си, имаше усещането, че нещо е разместено. Книги, които беше оставил под леглото си, се оказваха преместени или пък изчезваха за ден-два, а после се появяваха другаде. Разбира се, никак не му се връзваше. За какво са му на Брендан книги? Въпреки това обаче не му беше приятна мисълта, че някой му рови из нещата.