По онова време обаче Брен беше най-малката му грижа. Толкова много бяха вложили в него. Толкова много пари, толкова много надежда. А сега, когато предстоеше вложенията да се върнат, и дума не можеше да става за отстъпление. Майка му нямаше да се подложи на унижението да слуша как съседите шушукат, че момчето на Глория Уинтър е изключено от училище…
— Ще правиш каквото ти наредя, при това охотно — заяви тя. — Или ще си платиш, кълна се.
Явно „Ще си платиш“ беше рефренът на мама през цялата година. Затова — през цялата година — синовете й си умираха от страх от Глория.
sineokomomche знаеше, че си го заслужава, sineokomomche знаеше, че е лош. Ала никой не знаеше точно колко е лош. Майка му обаче ясно му даде да разбере, че връщане назад няма, че ако я разочарова сега, го очаква най-ужасното наказание.
— Дължиш ми го — каза тя и погледна към зеленото керамично куче. — Нещо повече, дължиш го на него. Дължиш го на брат си.
Дали Малкълм щеше да успее в живота, ако бе оцелял? sineokomomche често си задаваше този въпрос. Обземаше го нервност, когато мислеше за това. Сякаш живееше два живота едновременно. Единият за себе си и още един за Мал, който никога не бе получил неговите възможности. Страхът го гризеше като плъх в клетка. Ами ако не отговори на очакванията й? Какво ще направи тя тогава?
Спасение намираше в писането. Държеше Синята тетрадка в тъмната стаичка, където не можеше да я намери нито мама, нито братята му, а всяка вечер, когато положението се влошеше неимоверно, превръщаше страховете си в истории. Винаги от гледната точка на лошия, на негодника, на убиеца…
Жертвите му бяха много, методите — най-различни. sineokomomche не се задоволяваше с никакви обикновени престрелки. Стилът му може и да беше спорен, но въображението му нямаше граници. Жертвите му умираха по изобретателни начини, приклещени в машини за изтезание, заровени до шия в мокри пясъци, впримчени в пъклени капани.
Използваше Синята тетрадка като архив на фиктивните си убийства и на някои реални експерименти: Бен наскоро се беше насочил от оси към пеперуди, а по-късно и към мишки, които улавяше лесно с помощта на малък капан бутилка, а уплашеното туптене на сърцето им — усилено от резонатор — беше отклик от собствения му ритъм.
Капанът беше изработен от бутилка за прясно мляко, в която Бен поставяше малко количество стръв. Така си избираше жертвите, така отсяваше виновните от невинните. Мишката влизаше в бутилката, изяждаше стръвта, но не можеше да се покатери обратно по гладката стена. Смъртта й настъпваше доста бързо — от изтощение и от шок — докато малките й розови крачета тепаха бързо-бързо по стъклото, сякаш въртят невидими педали.
Работата е там, че те сами избираха да умрат. Избираха да влязат в капана със стръвта. Затова той не беше виновен за смъртта им.
Всичко това обаче щеше да се промени.
Изпратете коментар:
JennyTricks: (изтрит постинг).
sineokomomche: Джени? Колко ми липсваше…
14
Разглеждате уебдневника на Albertine в badguysrock@webjournal.com
Публикуван в: 03:12, вторник, 12 февруари
Достъп: публичен
Настроение: неспокойно
Лъжата има собствен ритъм. Лъжата на Емили започна с въодушевяваща увертюра, която се смекчи до тържествено анданте, разработи няколко теми и вариации и накрая се появи отново в победоносно скерцо, посрещнато от публиката със ставане на крака и с бурни овации.
Това беше нейното тържествено откриване. Официалното й представяне пред медиите. Момичето Y беше изпълнило целта, вече беше готова да застане на сцената. Само след три стеснителни седмици щеше да стане на осем, беше умна и речовита, изпълнението й беше идеално подготвено и можеше да издържи и най-строг анализ. Като част от шумотевицата информираха пресата, а в една малка галерия в Кингсгейт в Малбри предстоеше изложба на нейни картини; предстоеше излизането на новата книга на д-р Пийкок, така че най-неочаквано целият свят заговори за Емили Уайт.
Тази дребна фигурка (писа в. „Гардиън“) с късата й кестенява коса и тъжно лице не изглежда като обичайното дете-чудо. (Човек се пита защо. Какво очакваха?) Всъщност на пръв поглед тя е досущ като всяко друго осемгодишно момиченце, с изключение на начина, по който се плъзгат и стрелкат очите й и създават у автора впечатление, че момичето вижда дълбоко в душата му.