Авторът беше застаряващият журналист Джефри Стюартс и ако изобщо имаше душа, Емили не успя да я почувства. Гласът му винаги беше малко по-силен от нужното и в него се долавяше леко дрънчене като на изсушен грах в купа — освен това миришеше твърде силно на „Олд Спайс“ в старанието си да заличи избиващата отдолу миризма на пот и на осуетена амбиция.
През онзи ден той беше самата любезност.
Трудно може да си представи човек (пишеше той по-нататък), че платната, които сякаш пеят и се възвисяват от стените на малката галерия близо до Кингсгейт в Малбри, може да са нарисувани от това стеснително момиченце. При все това има нещо мистериозно у Емили Уайт. Малките й бели ръчички пърхат неспирно като пеперуди. Главата й е леко наклонена на една страна, сякаш чува нещо недостъпно за нас, останалите.
Всъщност просто й беше скучно.
— Вярно ли е, че всъщност ти виждаш музиката? — попита я той.
Тя кимна послушно; зад журналиста чуваше плюшения смях на д-р Пийкок, който се открояваше сред цвърчащия бял шум. Запита се къде ли е баща й, заслуша се да открие гласа му и за миг сякаш го долови, оплетен в усилващата се какофония.
— И всички тези картини показват това, което виждаш, така ли?
Тя отново кимна.
— Е, Емили, какво е усещането?
Възможно е малко да преувеличавам, но у нея сякаш долавям нещо от бялото платно, някакво духовно качество, което едновременно пленява и отблъсква. Картините й го отразяват, сякаш младата художничка по някакъв начин е получила достъп до друго ниво на възприятието.
О, божичко! Но на него си му харесваше. Имаше и още все в същия дух: споменат беше Рембо (неизбежно), работата на Емили беше сравнена с произведенията на Мунк и на Ван Гог и дори бе намекнато, че тя е имала преживяване от типа „канализиране“, както би го определила Федър, което ще рече, че по някакъв начин Емили се бе настроила на вълните на някаква открита честота на таланта (вероятно свързана с отдавна починали художници) и така е успяла да нарисува тези удивителни картини.
На пръв поглед, пише господин Стюартс, всичките й платна изглеждат абстрактни. Големи и дръзки цветни петна, някои с толкова силно изразена текстура, почти като скулптури. Долавят се обаче и други влияния, които несъмнено не са случайни съвпадения. „Ероика“ на Емили Уайт напомня на „Герника“ на Пикасо, „Бах на рождения ми ден“ е сложна и наситена с движение като произведение на Джаксън Полък, а „Звездна лунна соната“ крие съвсем не повърхностна прилика с Ван Гог. Възможно ли е, както допуска Греъм Пийкок, изкуството като цяло да има обща основа в колективното несъзнавано? Или пък това малко момиченце е проводник на нещо отвъд чувствителността на обикновените смъртни?
Имаше и още — още много — все в този дух. Преработен вариант на статията се оказа в „Дейли Мирър“ под заглавието „Свръхсетивността на едно сляпо момиче“. „Сън“ също пусна материала или нещо сходно на него, придружен от снимка на Сиси Спейсък от филма „Кари“. Малко след това по-разширена версия беше публикувана в списание „Луната на Водолея“, заедно с интервю с Федър Дън. Дотогава вече митът беше плъзнал и макар на този конкретен ден да нямаше и следа от ножовете, които щяха да се появят като реакция впоследствие, според мен още тогава Емили се чувстваше неловко от цялото това внимание. Тя мразеше тълпите, мразеше шума, а ето че край нея непрекъснато идваха и си отиваха хора, а гласовете им я кълвяха като гладни пилци.
Господин Стюартс вече разговаряше с Федър. Емили чуваше гърления й тъмен като пачули глас да казва, че различно надарените деца често са идеалният приемник на добронамерени духове. Отляво майка й звучеше съвсем леко пияна, а смехът й се извисяваше прекалено висок насред пушека и шума.
— Винаги съм била убедена, че е изключително дете — чу Емили въпреки шума. — Кой знае, може да се окаже, че е на следващото стъпало от еволюционното развитие. Едно от децата на утрешния ден.
Децата на утрешния ден. Ама че фраза. Федър я използва в своето интервю в „Луната на Водолея“ (подозирам, че сама я е измислила) и фразата породи десетки теории, за които Емили за щастие дори не подозираше — поне до финалния срив.
Сега просто се дразнеше, затова стана от стола си и тръгна към отворената врата, следвайки гладката линия на стената и усещайки мекия въздух по извърнатото си нагоре лице. Навън беше топло, Емили долови ласката на вечерното слънце по клепачите си и уханието на магнолия от парка през улицата.