Отново пауза. Вътре в галерията шумът от гласовете беше поутихнал, Емили допусна, че някой се готви да произнесе реч.
— Имаш късмет — каза С. М. — Твоето си е дарба. Прави те специална. А моето е непотребно. Боли, получавам главоболие ето тук… — Постави едната си ръка на слепоочието й, а другата — в ямката на шията й. Тя усети как по тялото му пробяга тръпка, сякаш наистина изпита болка. — Освен това всички ме мислят за луд или дори по-лошо, смятат, че се преструвам, за да привличам внимание. Кажи ми според теб преструвам ли се?
Тя се запъна за миг:
— Не знам…
И отново онзи смях.
— Ето, виждаш ли. — Изведнъж натрупаният гняв, който Емили бе доловила в гласа му, бе затиснат от пласт огромна умора. — Накрая дори аз самият си мислех, че се преструвам. А д-р Пийкок — не го виня. Уж било дарба. Но за какво ми е? Твоята я разбирам. Виждаш цветовете, въпреки че си сляпа. Рисуваш музиката. Това си е с-скапано чудо. Но моето? Представяш ли си какво ми е всеки д-ден… — Отново започна да заеква. — Понякога е толкова зле, че не мога дори да мисля. За какво изобщо ми е потрябвало това? За какво ми е?
Замълча и Емили чу учестеното му рязко дишане.
— Преди смятах, че има лек — каза той накрая. — Мислех си, че ако издържа изпитанията, д-р Пийкок ще намери лекарство. Само че няма начин. Те проникват навсякъде. Във всичко. В телевизията, във филмите. Не можеш да се измъкнеш. От него. От тях…
— Миризмите ли имаш предвид?
Той замълча и после каза:
— Да, миризмите.
— Ами аз? — попита Емили. — Аз имам ли миризма?
— Разбира се, че имаш, Емили — отговори той и този път тя долови в тона му съвсем лек намек за усмивка. — Емили Уайт ухае на рози. На розата, която расте до оградата в края на градината на доктора. Казва се Albertine, така се казва. Ето на това ми мирише твоето име.
Изпратете коментар:
JennyTricks: (изтрит постинг).
sineokomomche: (изтрит постинг).
JennyTricks: (изтрит постинг).
Albertine: Ами, благодаря…
15
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 04:29, вторник, 12 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: хубаво
Слуша: „Дженесис“: „Женски лъжи“
В този момент разбрах, че тя се преструва. Още нямаше осем години, а вече беше по-умна от останалите, от онези, които дирижираха медийната истерия и които си мислеха, че са я създали.
Какво е усещането? На това… което правиш?
Беше толкова красива дори тогава. Кожа като ванилов сладолед, гладка тъмна коса и очи като на пророчица. Хубавата кожа се дължи на хубавия произход. Хубавият произход си личи по всичко — челото, скулите, китките и шията, изваяните й прекрасни ключици. Обаче…
Какво е усещането? На това… което правиш?
Иначе никога не би ме попитала. Не и ако казваше истината. Нещата, които чувстваме, нещата, които усещаме… са заложени дълбоко вътре в нас като бръсначи в калъп сапун; с остри и необясними ръбове, които режат надълбоко като красотата ти.
Лъжата й го потвърди, но аз вече си знаех, че тя ми принадлежи. Двамата бяхме сродни души в измамата, и двамата дълбоко в себе си бяхме злодеи, завинаги. Нямаше смисъл да я питам кога — и дали — ще я видя отново. Дори с обикновено дете би било трудно да се уреди срещата, която имах предвид — а с това вече прочуто момиче просто нямах никакъв шанс.
Тогава започнаха сънищата. Никой не ми беше обяснявал за хормоните, за растежа, за секса. За жена с трима синове тийнейджъри мама кой знае защо се оказа прекомерно сдържана по темата, а когато моментът настъпи, научих повечето неща от братята си — в най-добрия случай бе равносилно на непохватен опит от бараката зад училище — а това изобщо не ме подготви за величината на преживяването.
Развитието ми закъсняваше. През пролетта обаче наваксах отмъстително. Пораснах с осем сантиметра, кожата ми се изчисти и най-неочаквано започнах да чувствам остро и неловко себе си, наситеността на усещанията си, която ако не друго, стана по-силна от преди — дотолкова, че сутрин се събуждах с ерекция, която отшумяваше понякога след часове.
Емоциите ми се люшкаха от дълбоко нещастие до абсурдно въодушевление, всичките ми сетива се усилиха, отчаяно копнеех да се влюбя, да докосвам, да целувам, да усещам, да знам…
А чрез всичко това напираха онези видения — живи, страстни, експлозивни видения, които записвах в Синята тетрадка, видения, които ме изпълваха със срам и с отчаяние, а също и с ужасяващо и стаено усещане за радост.