Найджъл ми каза няколко месеца преди това, че може би скоро ще стане време сам да си пера нещата. Вече разбирах какво е имал предвид и се възползвах от съвета му, проветрявах стаята си и перях чаршафите си три пъти седмично с надеждата да прогоня характерния остър мирис. Мама никога нищо не казваше, но усещах неодобрението й да расте, сякаш вината за отминаващото детство бе моя.
Мислех, че мама изглежда стара, корава и кисела като неузряла ябълка и че у нея вече се долавя някакво отчаяние: в начина, по който ме наблюдаваше на вечеря — как ми нареждаше да се изправя, да се храня както трябва, да не се прегърбвам, за бога…
Останах в училище по нейно настояване и засега успявах да прикривам факта, че съществено изоставам от другите. Само че по Великден изпитите вече се оказаха опасно близо, а аз се провалях по повечето предмети. Правописът ми беше ужасен, от математиката ме заболяваше глава и колкото повече се стараех да се съсредоточа, толкова повече се засилваше болката, така че дори само да погледнех училищната си униформа, окачена на облегалката на стола, и ме заболяваше главата — мъчение по асоциация.
Нямаше към кого да се обърна за помощ. Учителите ми — дори най-добронамерените от тях — бяха склонни да приемат, че просто не съм създаден за академична работа. Не можех да им обясня истинската причина за тревогата си. Не бих могъл да призная пред тях, че се боя от неодобрението на мама.
Затова криех доказателствата. Подправих подписа на майка си на няколко бележки за отсъствия. Криех оценките си, лъжех, подправях успеха си в края на срока. Тя обаче явно е заподозряла, че нещо не е наред, защото започна тайно разследване — сигурно е знаела, че ще излъжа — като първо се свърза по телефона с училище, за да провери какви й ги разказвам, а после си уреди среща с класния ми наставник и с отговорника на випуска, на която научи, че от Коледа почти не съм стъпвал в училище заради продължително боледуване от грип, заради което съм пропуснал изпитите…
Помня нощта на тази среща. Мама беше сготвила любимото ми ядене — пържено лютиво пиле и царевица — което май трябваше да ми подскаже, че предстои нещо сериозно. Трябваше да забележа и как се е облякла — тъмносинята рокля и обувките на висок ток — но явно съм бил прекалено самодоволен. Нито за миг не заподозрях, че ми създава фалшиво усещане за сигурност, и нямах ни най-малка представа за репресиите, които ще се стоварят върху нищо неподозиращата ми глава.
Може би проявих небрежност. Може би подцених мама. Или пък някой ме бе видял в града с откраднатия фотоапарат…
Така или иначе, мама знаеше. Знаеше, наблюдаваше и изчакваше удобния момент. След като бе говорила с директора, с учителя ми, с госпожа Плат, се върна у дома, издокарана с официалните си дрехи, сготви ми любимото ядене, после ме остави на канапето да гледам телевизия, върна се в кухнята (допусках, че за да измие съдовете), а накрая се промъкна безшумно и аз усетих първо уханието на парфюма й „Синият час“ и я чух как изсъска в ухото ми:
— Малко нищожество!
Рязко се извърнах и тя ме удари. Удари ме с чинията от вечерята, удари ме право в лицето — за секунда се разкъсвах между смайването от сблъсъка на чинията с челото и скулите ми и недоумението от цялата бъркотия: от пилешката мазнина и от зрънцата царевица по лицето и косата ми, по-скоро ме слиса това, отколкото болката или кръвта, която се стичаше в очите ми и багреше света ми в нюансите на аленото…
Полузамаян, опитах да се дръпна, блъснах кръста си в канапето и по гръбнака ми плъзна стъклена болка. Тя отново ме удари, този път по устата, после ме връхлетя и започна да ме налага с юмруци и плесници и да ми крещи:
— Малък лъжлив негодник! Нищожество такова!
Знам, че според вас е трябвало да отвърна на ударите. Ако не с юмруци и с крака, то поне с думи. Но за мен нямаше вълшебни думи. Никакви уверения за обич нямаше да възпрат яростта на майка ми, никакви протести, че съм невинен, не можеха да пресекат прилива на неистовия й бяс.
Ужасяваше ме гневът й — налудничавият, неконтролируем гняв — той ме плашеше много повече от юмруците и плесниците, и тинестата воня на витаминната напитка, която някак отново беше станала отвратителна част от всичко, и начинът, по който ми врещеше онези неща в ухото, докато накрая не се разплаках — „Мамо! Моля те! Мамо!“ — сгушен в ъгъла до канапето, стиснал главата си с ръце, с кръв в очите, с кръв в устата, и с онази уплашена бебешко синя дума, подобна на безпомощния плач на новородено, която накъсваше всеки удар, докато светът постепенно не се промени от кървавочервен до черно-син и гневните изблици не секнаха.