След това тя пределно ясно ми показа колко ужасно съм я разочаровал. Седях на канапето, притиснал кърпа към разранената си уста и друга — към челото си, и слушах дългия списък на прегрешенията си, докато се стигна до присъдата:
— Ще те държа под око, С. М.
Тя ме следи. Майчините ми очи като всевиждащото око на Бог. Все едно току-що си бях направил татуировка, сякаш нещо дращеше голата ми кожа. Понякога си го представям — и то е синьо като синина, болнично синьо, избелялото синьо на затворнически гащеризон. И ме бележи неотвратимо — с дамгата на майка ми, с дамгата на Каин, с дамга, която не може да се изтрие.
Да, разочаровах я. Първо, както ми каза, заради лъжите ми — като че ли ако бях казал истината, можех да си спестя всичко това. А после и с многобройните си неуспехи: с неуспеха си в училище, с неуспеха да бъда добър син, с неуспеха да оправдая онова, което винаги е очаквала от мен.
— Моля те, мамо.
Ребрата ме боляха; впоследствие установихме, че две са били счупени. Носът ми също беше счупен — забелязва се, че не е съвсем прав — и ако се вгледате в устните ми, още личат белезите, тъничките като конци сребристи белези, подобни на неумели шевове, направени от ученик.
— Сам си си виновен — заяви ми тя, като че ли просто ме беше шляпнала майчински, колкото да привлече вниманието ми. — А какво ще кажеш за онова момиче, а?
Лъжата ми дойде механично:
— Кое момиче?
— Не ми се преструвай на невинен… — Устните й едва-едва се разтегнаха в кисела усмивка, а по гърба ми сякаш се плъзна леден пръст. — Знам какво си намислил. Следиш онова сляпо момиче.
Госпожа Уайт ли беше говорила с нея? Или пък мама беше влизала в тъмната ми стаичка? Дали някоя от приятелките й не беше споменала, че ме е виждала с фотоапарат?
Така или иначе, знаеше. Винаги знае. Снимките на Емили, графитите на входната врата на д-р Пийкок, седмиците кръшкане от училище. И Синята тетрадка, сетих се, обзет от внезапна тревога — дали и нея е намерила?
Ръцете ми се разтрепериха.
— Е, какво ще кажеш в своя защита?
Нямаше как да й обясня.
— Моля те, мамо, съжалявам.
— Каква е тази работа със сляпото момиче? Какви ги вършите двамата?
— Нищо. Наистина. Нищо, мамо. Никога не съм говорил с нея.
Тя ме удостои с една от смразяващите си усмивки.
— Никога не си говорил с нея значи! Никога, нито веднъж, за толкова много време?
— Само веднъж. Веднъж пред галерията…
Мама тутакси присви очи, видях как ръката й се стрелна нагоре и знаех, че отново ще ме удари. Мисълта за тези агресивни ръце в близост до устата ми отново внезапно се оказа непоносима, дръпнах се отбранително и изтърсих първото, което ми хрумна…
— Емили се преструва — заявих. — Тя изобщо не чува цветовете. Дори не знае какви са. Измисля си — сама ми го каза — а всички се хващат…
Понякога е нужна нова идея, за да възпреш връхлитащо бедствие. Мама ме изгледа с присвити очи, сякаш се опитваше да провиди през лъжата. А после бавно свали ръка.
— Какво каза?
— Измисля си. Казва им каквото искат да чуят. Заради госпожа Уайт е…
Тишината покъкри край нея известно време. Виждах как мисълта пуска корени в нея, как измества разочарованието й, гнева й.
— Тя ли ти го каза? — попита ме най-накрая. — Тя ли ти каза, че си измисля?
Кимнах и усетих прилив на смелост. Устата още ме болеше и ребрата ми бяха натъртени, само че зад цялото ми страдание вече се усещаше вкусът на победата. Каквото и да си мислеха братята ми, винаги съм притежавал бърза изобретателност, която сега използвах, за да се избавя от страховития критичен поглед на майка си.
Разказах й всичко. Пуснах й въдицата. Всичко, което някога сте чели за онази работа с Емили Уайт, всеки слух, всеки присмех, всяка язвителна забележка. Всичко това започна заради мен и точно като дразнителя в сърцевината на мидата, който се превръща в перла, нарасна, даде плод и този плод беше обран.
Знаехте, че съм лош човек. Само че още не знаехте колко съм лош: как още тогава набелязах посоката към онова последно фатално действие, как двамата с малката Емили Уайт се оказахме спътници по време на това пътуване…
На криволичещото пътуване към убийството.