Станах на осемнайсет. Намерих си своя квартира. Там, в центъра на Малбри, миниатюрна стаичка на четвъртия етаж, която служеше и за дневна, и за спалня, кухничка и наполовина облицована с плочки баня, с мирис на влага. Всяка седмица посещавах татко — понякога той дори разбираше коя съм. И макар че известно време бях сигурна, че ще ме познаят, накрая най-сетне проумях. Никой не даваше и пет пари за Емили Уайт. Дори не я помнеха.
Обаче нищо не изчезва напълно. Нищо не свършва напълно. Въпреки обичта и сигурността, които ми даде Найджъл, сега си давам сметка — макар и малко късно — че с него просто бях заменила една златна клетка с друг вид решетки.
Сега обаче най-сетне се освободих от всички тях. Свободна съм от родителите си, от доктора, от Найджъл. Коя съм сега? Накъде съм се запътила? И още колко човека трябва да умрат, преди да се освободя от Емили?
Изпратете коментар:
sineokomomche: Много трогателно, Albertine. Понякога и аз се питам същото…
Четвърта част
Дим
1
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 15:06, сряда, 13 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: размекнато
Слуша: Волтер: „Синеок матадор“
Днес спах до късно следобед. Казах на мама, че съм си взел малко отпуск. По принцип не спя добре, но напоследък е само по два-три часа нощем — явно последното quid pro quo с Albertine ме е изцедило повече, отколкото допусках. Обаче си струваше, нали? След двайсет години мълчание тя най-неочаквано проговори.
Не я виня. Възкресяването на мъртвите по традиция има сериозни последици. А в нейния случай таблоидите неизбежно щяха да се изсипят на тумби. Пари, убийство и лудост — все идеални теми за пресата. Би ли оцеляла след такава публичност? Или ще продължи да се крие тук и ще приема покорно и безмълвно едно минало, което никога не се е случило?
Взех си душ, преоблякох се и отидох да търся Albertine. Кафене „Розовата зебра“ на „Мил Роуд“ — там ходи тя, когато има нужда да бъде някой друг. Шест часът е, след малко ще затварят. Тя седи сама на бара с чаша топъл шоколад и канелена кифличка. Под червеното палто носи небесносиня рокля.
Albertine в синьо, помислих си. Може би днес е щастливият ми ден.
— Може ли да седна до теб?
Тя се сепна, когато чу гласа ми.
— Ако не ти се говори, обещавам да не продумам нито думичка. Но горещият шоколад изглежда прекрасно и…
— Не, моля те. Ще ми бъде приятно.
Скръбта винаги придава на лицето й някаква емоционална оголеност. Протегна ръка. Поех я. По тялото ми пробяга тръпка, някакъв трепет плъзна от стъпалата ми чак до корените на косата ми.
Зачудих се дали и тя го е усетила; връхчетата на пръстите й бяха малко студени, а мъничката й длан не бе съвсем спокойна в моята. У нея има нещо почти детинско, някакво пасивно приемане, което Найджъл вероятно е взел за уязвимост. Разбира се, аз съм по-наясно, но както вероятно й е известно, аз съм по-особен случай.
— Благодаря. — Седнах до нея. Поръчах си „Ърл Грей“ и най-калоричния сладкиш. От двайсет и четири часа не бях хапвал нито залък и внезапно се почувствах прегладнял.
— Лимонов пай с целувки? — усмихна се тя. — Явно ти е любим.
Изядох си пая, тя си изпи горещия шоколад, но не докосна канелената кифличка. Докато се храни, човек изглежда някак странно безобиден — свалил е оръжията в името на общата цел.
— Ти как се справяш? — попитах, след като изядох пая.
— Не ми се говори за това — отвърна тя.
Поне не се престори, че не разбира за какво говоря. Още няколко дни и няма да има избор. Само една думичка на пресата, и историята ще се разчуе, независимо дали й харесва.
— Съжалявам, Albertine — казах.
— Всичко свърши, С. М. Продължавам напред.
Е, не е вярно. Никой не продължава напред. Просто колелото продължава да се върти и създава илюзията за движеща сила. Само че отвътре всички ние сме плъхове, бягащи с растящо отчаяние към нарисувания син хоризонт, който изобщо не се приближава.
— Имаш късмет, че си успяла да продължиш напред. Смъртта поне поставя финал.
— Какво означава това? — попита тя.
— Ами, всички вземат страната на жертвата, разбира се. Заслужено или не, всички скърбят, когато мишената е безопасно мъртва. Ами ние, останалите? Хората, които си имат свои проблеми? Лесно е да си мъртъв. Дори братята ми успяха да се справят с това. Но да живееш с чувството за вина е различно. Не е лесно да си лошият…