— Ти такъв ли си? — меко попита тя.
— Мисля, че и двамата сме го установили.
По лицето й пробяга сянка от усмивка като перо от облак в летен ден.
— Какво се случи между теб и Найджъл? — попита тя. — Той почти не говореше за теб.
Така ли? Хубаво.
— Има ли значение вече?
— Просто искам да разбера. Как са нещата между вас двамата?
— Имахме си проблеми — свих рамене.
— Всички имаме.
Посрещнах думите й със смях.
— Нашите проблеми бяха различни. Цялото ни семейство е различно.
Очите й за миг се стрелнаха настрани. Имаше удивително красиви очи — сини като приказка, осеяни със златисто. В сравнение с нейните, моите очи са сиви, студени, така твърдят хората, променливи.
— Найджъл не говореше много за никой от семейството си — каза тя, намери опипом чашата си с горещ шоколад и я поднесе към устните си.
— Както вече ти казах, не бяхме близки.
— Не е това причината. Знам как е в семействата. Той не можеше да се откъсне. Като че ли нещо го задържаше тук.
— Сигурно е заради мама — казах.
— Но Найджъл мразеше майка си… — Тя замълча. — Извинявай, знам, че ти си всеотдаен към нея.
— Така ли ти каза той? — попитах сухо.
— Така допуснах. Нали живееш с нея…
— Някои хора живеят с рак — казах.
Albertine почти никога не се усмихва. Според мен й е трудно да проумее тези дребни лицеви променливи, разликата между усмивка и болезнена гримаса. Не че лицето й е безизразно, но просто не зачита обществените условности и тя не дава проява на неща, които не чувства.
— Все пак ти защо остана? — попита тя най-накрая. — Защо не се махна като Найджъл?
— Да се махна ли? — изсмях се остро. — Найджъл не се е махнал. Той просто се премести на осемстотин метра от къщи. При момиче от квартала. Според теб това махане ли е? Но пък ти откъде да знаеш? И двамата се оказахте в една и съща канавка, само че Найджъл поне беше вдигнал поглед нагоре към звездите.
Замълча за дълго и аз се запитах дали не съм прекалил. Но тя е по-жилава, отколкото изглежда.
— Съжалявам — казах. — Може би бях твърде прям.
— Мисля, че бих искала вече да си вървиш. — Тя остави чашата с топлия си шоколад. Долових напрежението в гласа й, засега все още под контрол, но готово да ескалира всеки момент.
Не помръднах от мястото си.
— Извинявай — казах, — но Найджъл не беше невинна душица. Играеше си с теб. Знаеше коя си, коя си била. Знаеше също, че след смъртта на д-р Пийкок ще получи билета си за бягство оттук.
— Лъжеш!
— Не, сега не лъжа — уверих я.
— Найджъл мразеше лъжците — каза тя. — Затова мразеше и теб.
Ох, това беше жестоко, Albertine.
— Не е вярно. Мразеше ме, понеже съм любимец на мама. Винаги ми е завиждал. Поисках ли нещо, той трябваше да го има. Може би затова е пожелал и теб. И парите на д-р Пийкок, разбира се. — Погледнах към все още недокоснатата канелена кифличка. — Няма ли да я ядеш?
Тя все едно не ме чу.
— Не ти вярвам. Найджъл никога не ме е лъгал. Не познавам по-прям човек от него. Затова го обичах.
— Обичала си го? — възкликнах. — Никога не си го обичала. Ти обичаше да бъдеш някой друг. — Отхапах от канелената кифличка. — А що се отнася до Найджъл, кой знае? Може би е искал на теб да каже истината. Може би е смятал, че ти е нужно време. Или пък му е харесвало усещането да има власт над теб…
— Моля?
— О, хайде стига. Не се преструвай. Някои мъже обичат да държат нещата под контрол. А брат ми беше направо луд на тази тема — и беше избухлив, разбира се. Имаше невъздържан характер. Не се съмнявам, че си го знаела.
— Найджъл беше добър човек — тихо изрече тя.
— Нищо подобно — заявих.
— Беше! Беше добър! — Гласът й накъса въздуха на назъбено сиво и зелено. Знаех, че скоро ще се появи и онази миризма, но засега оставих тишината да продължи още малко.
— Седни. Само за малко — подканих я и насочих ръцете й към лицето си.
Отначало се възпротиви. Вероятно й се стори твърде интимно. Но след това явно размисли, понеже щом затвори очи и докосна лицето ми с ръце, с хладните връхчета на пръстите си, които изучиха лицето ми от челото до брадичката, порязаната устна, счупения нос…