— Найджъл ли го направи? — попита тихичко.
— Ти как мислиш?
Отново отвори очи. Боже, колко бяха красиви! В тях вече нямаше скръб, нямаше гняв, нямаше любов. Само красота — чиста и безукорна.
— Найджъл открай време е нестабилен — заявих. — Допусках, че ти е казал. Не ти ли спомена, че е склонен към насилие? Че е убил брат си?
Тя се свъси.
— Разбира се, че ми каза. Твърдеше, че било нещастен случай.
— Но ти разказа, нали?
— Участвал в сбиване преди повече от двайсет години. Това не го превръща в убиец.
— О, моля те — прекъснах я. — Какво значение има преди колко време е било? Хората не се променят. Това е мит. Няма път към Дамаск. Няма път към изкуплението. Дори любовта на една свястна жена — ако допуснем, че такова нещо изобщо съществува — не може да измие кръвта от ръцете на убиеца.
— Престани! — Ръцете й трепереха. — Не може ли да оставим тази тема? Не може ли да си остане в миналото?
В миналото ли? Не ми ги пробутвай тия, Albertine. Точно ти повече от всеки друг би трябвало да знаеш, че миналото никога не изчезва. Мъкнем го навсякъде със себе си като консервена кутия, вързана за опашката на куче. Опиташ ли се да избягаш, то се раздрънчава още повече. Докато не те подлуди.
— Не ти е казвал, нали? — попитах. — Не ти е казвал какво се случи онзи ден?
— Недей. Моля те. Остави ме на мира.
От тона й заключих, че за днес ми е дала всичко възможно. Всъщност повече, отколкото се надявах, пък и важна част от играта е да знаеш кога да се откажеш. Платих си сметката с банкнота от двайсет лири, която пъхнах под чинийката си. Тя не отговори, дори не вдигна поглед, когато се сбогувах и си тръгнах. Когато отворих вратата и пристъпих навън в мрака, я мярнах като мимолетно проблеснал цвят, докато се пресягаше към мъхнатото си червено палто, окачено зад бара, а после полумесецът на профила й се скри зад паравана на ръцете й…
Боли, нали, Albertine? Лъжите са много по-безопасни. Само че на нас, от семейството, убийството ни е в кръвта, а Найджъл не прави изключение. Пък и кой би заподозрял, че този свестен младеж е способен да извърши такава ужасия? И кой би допуснал, че една дребна невинна лъжа ще нарасне лавинообразно до убийство?
2
Разглеждате уебдневника на sineokomomche.
Публикуван в: 23:25, сряда, 13 февруари
Достъп: ограничен
Настроение: печално
Слуша: „Куийн“: „Голямата преструвка“
Казват, че било нещастен случай. Спукан череп в резултат от падане по стълбите. Оказа се дори, че не било голямото стълбище, ами шестте стъпала до входната врата. По някакъв начин беше излязъл от рампата, която бях направил — или пък се бе опитал да стане, както правеше понякога, за да се изправи като по чудо и да тръгне по забулената в мъгла бяла морава като Исус по водата.
Това беше преди повече от три години. Много неща се случиха оттогава. Смъртта на брат ми, уволнението ми от работа, разговорът ми с Albertine. Аз обаче така и не забравих. Д-р Пийкок бе постоянно в мислите ми. Бе достатъчно стар, за да бъде забравен от почти всичките си познати, достатъчно стар, за да надживее известността си и дори лошата си слава. Трогателен старец, полусляп и объркан, който разказваше неизменно еднакви истории и почти не ме разпознаваше…
Обаче ме включи в завещанието си. Не е ли забавно? Ще ме откриете на края на списъка, под надслова „Разни“. Допускам, че човек, който може да завещае трийсет хиляди лири на животинския приют, откъдето е вземал кучетата си, може да си позволи да остави няколко хилядарки на човека, който му чисти, готви му старческите кашички и го разхожда с инвалидната количка в градината.
Две хиляди лири. По-малко след данъците. Не е достатъчно дори като мотив за престъпление. Но ми стана приятно да се почувствам ако не признат, то поне забелязан заради онова, което вършех за него, заради неизменно бодрото ми настроение, заради честността ми…
Той спомняше ли си десетия ми рожден ден? Свещичката на кифличката с глазура? Едва ли, защо му е да го прави? За него бях никой. Ако онзи ден беше оцелял в увредената му памет, сигурно го бе запомнил като деня, в който е погребал горкия стар Роувър или Баузър, или Джок, или както там се е казвало кучето му. Налудничаво е да се преструвам, че е бил загрижен за мен, sineokomomche. За него съм бил само един проект, дори не съм бил главният номер в шоуто. Въпреки това не мога да спра да се чудя…