Познавал ли е убиеца си? Опитал ли се е да извика за помощ? Или всичко му е било като в мъгла, купчина накъсани образи? Лично аз бих искал да си мисля, че в самия край той е разбрал. Че в предсмъртния си час е бил достатъчно на себе си, за да съзнава как и защо умира. Не всеки узнава тези неща. Не всеки получава тази привилегия. На мен обаче ми се иска да си мисля, че той го е направил и че последното, което е видял, образът, последвал го във вечността, е бил на познато лице, на една повече от позната двойка очи…
Разбира се, полицията дойде вкъщи. Елинор Вайн ги насочи, макар че аз още нямам представа откъде е разбрала, че работя в Имението. За жена, която прекарва по-голяма част от времето си затворена вкъщи, чистейки подовете, тя притежава необикновен нюх към разбулването на неудобни тайни. В този случай обаче, осъзнах с известно облекчение, прикритието ми беше само частично провалено: тя знаеше, че работя за д-р Пийкок, но не знаеше за работата ми в болницата, макар че вероятно вече е имала подозрения и е било само въпрос на време да ме разкрие.
Убедена ли е била, че съм замесен? Ако е така, останала е разочарована. Нямаше белезници, нямаше разпит, дори не ме заведоха в полицейския участък. Дори въпросите, които ми задаваха, бяха някак отегчени. В крайна сметка нямаше никакви следи от насилие. Жертвата почти не беше страдала. Смъртта — случайната смърт — на един старец (макар и известен) не е повод за големи тревоги.
Майка ми обаче го понесе зле. Не мисълта, че може да съм убил д-р Пийкок, а факта, че съм бил в къщата, че съм работил там осемнайсет месеца, без тя дори да подозира — и което е още по-зле, Елинор е знаела…
— Как си могъл? — попита ме тя, след като полицаите си тръгнаха. — Как си могъл да стъпиш отново в къщата след всичко, което се случи?
Нямаше смисъл да отричам. Но както знае всеки опитен лъжец, полуистината прикрива хиляди лъжи. Затова признах. Нямах избор. Наложило се бе да поема допълнителна работа. Беше част от болничната програма за грижа за външни пациенти. Фактът, че на мен възложиха точно този пациент, си беше чисто и просто съвпадение.
— Можеше да ги убедиш да не го правят. Ти с приказки можеш да се измъкнеш дори от заключена стая.
— Не беше толкова лесно, мамо…
И тогава тя ме зашлеви през устата. Един от пръстените й поряза устната ми. Сигурно онзи с турмалина. Имаше вкус на кампари със сода, последвано от алуминиева глътка кръв.
Турмалин. Нафталин. Формалин. Звучеше ми като затвор, като злокобна кула от приказка на Шарл Перо, а мирисът беше същият като в „Сейнт Осуалдс“ — противна воня на дезинфектант, прах, лустро, зеле, тебешир и момчета.
— Да не си посмял да се държиш снизходително с мен! Да не мислиш, че не знам какво си намислил?
Мама има шесто чувство. Тя винаги разбира кога съм направил нещо нередно, кога кроя да направя нещо нередно.
— Искал си да го видиш, нали? След всичко, което ни причини. Имал си нужда от скапаното му одобрение! — Извитото й стъпало във високата обувка с каишка през петата поде бърз неравномерен ритъм, почуквайки по крака на канапето. Гърлото ми пресъхна от този звук, а от зеленчуковата воня тутакси ми се доповръща.
— Моля те, мамо.
— Не беше ли така?
— Моля те, мамо, не съм виновен…
Смайващо бърза е в ръцете. Очаквах втория удар, но въпреки това ме изненада и ме катурна настрани към стената. Шкафът с порцелановите кучета се разтресе веднъж, но нищо не падна.
— А чия е вината тогава, малък боклук такъв?
Притиснах с ръка разрязаната си устна. Знаех, че тя едва започва; лицето й беше почти безизразно, но гласът й беше зареден като акумулатор. Направих крачка към шкафа. Мислех си, че тя няма да предприеме нищо рисковано толкова близо до порцелановите си кучета.
„Когато умре — помислих си, — ще занеса всички тези проклети кучета в задния двор и ще ги изпотъпча с тежките си ботуши.“
Тя забеляза, че ги гледам.
— С. М., ела тук!
Точно както смятах, казах си. Искаше да се дръпна от шкафа. Забелязах, че се е сдобила с нова фигурка, ориенталска. Протегнах ръка и много внимателно я облегнах на рамката на шкафа.
— Не го прави — сряза ме мама. — Ще оставиш следи по стъклото.
Личеше си, че иска пак да ме удари. Но не го направи — не веднага — заради кучетата. Обаче не можех да стоя тук цял ден. Запътих се към вратата на салона с надеждата да се добера горе до стаята си, но мама стисна бравата, прихвана кръста ми с другата ръка и рязко дръпна вратата към лицето ми…