След това беше лесно. Щом ме повали на пода, краката й свършиха останалото, краката й, обути с онези проклети обувки на ток. Когато приключи, аз се бях разревал, а цялото ми лице беше надрано и разрязано.
— Ето, сега се виж — каза мама. Гневният изблик беше отминал, но в гласа й още се долавяше леко нетърпение, сякаш сам си го бях навлякъл, сякаш беше някакъв друг, несвързан случай. — Виж се на какво приличаш. Какви игрички играеш?
Осъзнах, че няма смисъл да се опитвам да й обяснявам. От опит знаех, че когато мама стане такава, най-добре е да кротувам и да се надявам, че нещата ще се стекат добре. По-късно тя щеше да попълни празнините с някоя достоверна история — падане по стълбите, нещастен случай. Или този път ще се окажа жертва на нападение на връщане от работа. Нищо ново. И преди се е случвало. Тези кратки и резки пропуски в паметта й зачестяват все повече след смъртта на брат ми.
Опипах ребрата си. Май нямаше счупено. Само че гърбът ме болеше, където ме беше ритала, и имах дълбока рана напряко на челото, където ме бе блъснала с вратата. Предницата на ризата ми беше подгизнала от кръв и усещах, че се задава едно от главоболията ми — арпежи цветна светлина тормозеха зрението ми.
— Май трябва да те зашият — каза мама. — Като че ли не ми стига всичко останало днес, ами и това. Е, добре — въздъхна тя. — Момчетата са си момчета. Все ще се забъркат в нещо. Добре, че бях тук, нали? Ще дойда с теб в болницата.
Добре де, излъгах и не се гордея с това. Мама обезобрази лицето ми, не Найджъл. Глория Грийн, един и шейсет на токчета, шейсет и девет годишна и слабичка като птиче…
„Ще се оправиш за нула време, скъпи“, каза медицинската сестра с розовата коса, която се погрижи за мен. Тъпа кучка. Като че ли й пукаше. Бях просто поредният пациент. Болник. Грешник. Страдалец. Думи, които миришат на цитрусово зелено и бодат, сякаш устата ти е пълна с игли. Но аз страдам от толкова отдавна, мамо, от толкова отдавна…
След това се наложи да напусна работа. Твърде много въпроси, твърде много лъжи, твърде много капани, в които бих могъл да се хвана. След като беше разобличила едната ми хитрост, мама като нищо можеше да ме провери и да изложи на показ измамата от изминалите двайсет години…
Все пак пречката е кратковременна. Дългосрочният ми план си остава без промени. Любувай се на порцелановите си кучета, мамо. Любувай им се, докато все още можеш.
Сигурно трябва да съм доволен от себе си. Извърших убийство, а ми се размина. Усмивка, целувка и — опа! Всичко изчезна! — като злокобна магия. Не ми ли вярвате? Проверете. Огледайте ме от всички страни. Търсете скрити огледала, тайни отделения, невидими трикове. Уверявам ви, напълно съм чист. Но въпреки това ще се случи, майко. Ще видиш как ще стане под носа ти…
Това си мислех, докато лежах на носилката в болницата — за порцелановите кучета и как ще ги строша на прах в мига — в секундата — когато мама умре. Щом формулирах тази мисъл без утешителното покривало на измислицата, сякаш в черепа ми избухна невидима ядрена ракета, вряза се в мен, изстиска ме като мокър парцал и изви устните ми в безмълвен крясък…
— Извинявай, скъпи. Заболя ли те? — Медицинската сестра с розовата коса… всъщност тричките такива сестри се понесоха за миг през съзнанието ми като пасаж тропически риби.
— Той получава такива главоболия — обясни й мама. — Не се притеснявайте, от стреса е.
— Мога да извикам лекаря да му предпише нещо.
— Не, не си правете труда. Ще отмине.
Това се случи преди близо три седмици. Забравено, макар и не съвсем простено може би, конците ми са свалени, синините вече се променят от мораво и синьо към жълтия и зелен сектор на палитрата. Главоболието ми отшумя след цели три дни, а през това време мама ме хранеше с домашна супа и бдеше до леглото ми, докато целият треперех и стенех. Мисля, че не съм изрекъл нищо на глас. Дори в делириум, разсъдъкът ми беше достатъчно, за да не го направя. Така или иначе, в края на седмицата положението се нормализира и sineokomomche може и да не се избави от въдицата завинаги, но поне за известно време се озова в кепчето.
А дотогава да гледаме на нещата от добрата им страна…
Елинор Вайн беше доста зле. Разболя се миналата неделя, настаниха я в болница и я включиха на командно дишане. Според Тери било токсичен шок или някаква алергия. Не бих казал, че съм учуден — Елинор пие толкова много хапчета, явно безразборно, че рано или късно може да се очаква да й се случи нещо такова. Въпреки това е странно, че един материал, публикуван в уебдневника ми, сякаш е оживял. Не се случва за пръв път, сякаш по силата на някаква вуду магия съм придобил способността да заличавам от света всички, които ме нараняват или ме заплашват. Едно изтракване на клавишите — и хоп, изтрито…