Марда Уест седна в леглото и хвана ръцете си една в друга.
— Ще си помислите, че съм много глупава — започна тя, — но искам да ви кажа нещо за лещите. Не мога да свикна с тях.
Бе усетила, че може да му се довери. Абърдийнът приближи, вдигнал съчувствено глава.
— Съжалявам — каза той. — Не вярвам да ви причиняват болка.
— Не, аз дори не ги усещам. Само че с тях всички ми се виждат много особени.
— Не се учудвам. Нали разбирате, че с тези лещи не можете да различавате цветовете? — Гласът му звучеше бодро, приятелски. — Освен това съвсем естествено е човек да преживява някакъв шок, след като толкова дълго е бил с превързани очи. А вие не трябва да забравяте, че операцията беше доста сериозна. Очните нерви са все още много чувствителни.
— Да — съгласи се тя. Гласът му и дори главата му и вдъхваха доверие. — Познавате ли и други хода, на които е правена такава операция?
— Разбира се. Познавам десетки случаи. След няколко дни всичко ще е наред. — Той я потупа по рамото. Такова дружелюбно куче. Можеш да му се довериш, пък и с весел нрав: досущ старият Ангъс. — Знаете ли какво? — добави лекарят. — Може би ще виждате по-добре отпреди, имам предвид по-ясно от другите хора. Една пациентка сподели с мен, че се чувствала тъй, сякаш по-рано, когато уж зрението и било нормално, всъщност, е гледала през очила, а след операцията взела да вижда всичките си приятели и семейството си такива, каквито са в действителност.
— Каквито са в действителност? — повторя тя думите му.
— Точно така. Оказа се, че е имала някакъв дефект от рождение. Мислела, че косата на съпруга и е кафява, а в действителност той бил с червена коса, яркочервена. Отначало се стреснала малко, но после страшно и харесало.
Абърдийнът се отдалечи от леглото, като потупваше със слушалката по сакото си и кимаше с глава.
— Мистър Грийвс свърши чудесна работа с тази операция. Направо чудесна — рече той. — Успя да възстанови един нерв, който смяташе за напълно загубен. Никога преди той не е изпълнявал функцията си. Така че кой знае, може би ще влезете в историята на медицината. Но сега най-важното е да поспите. Всичко хубаво. Ще се видим утре сутринта. Лека нощ. — Той изприпка навън от стаята. Марда Уест го чу да казва лека нощ на сестра Ансъл, сетне стъпките му се отдалечиха по коридора.
С тези думи той несъмнено искаше да я успокои, но всъщност я хвърли в нова тревога. Те наистина донякъде я облекчиха, защото от това, което и каза, можеше да заключи, че срещу нея няма никакъв заговор. Напротив, подобно на онази пациентка, която взела да вижда по-ясно цветовете, тя всъщност бе започнала да вижда истинските образи. Спомни си думите му. Сега тя виждаше хората такива, каквито са в действителност. Оказваше се, че онези, които бе обичала и на които бе вярвала най-много, в действителност са лешояд и змия…
Вратата се отвори и сестра Ансъл влезе в стаята. Носеше приспивателното.
— Готова ли сте за сън, мисис Уест?
— Да, благодаря ви.
Дори и да нямаше заговор срещу нея, тя вече беше загубила чувството за сигурност, онова, в което бе вярвала досега, се бе оказало измамно.
— Оставете чашата с лекарството, ще го взема по-късно.
Проследи с поглед змията, която постави чашата на нощното шкафче и оправи завивката и. После виещият се врат се източи напред и спотайващите се очи забелязаха крайчето на ножичките за нокти, подало се изпод възглавницата.
— Какво е това?
Езикът се стрелна и се скри. Ръката и се протегна да вземе ножичките:
— Можехте да се нараните. За по-сигурно ще ги махна оттук. Не възразявате, нали?
Тя не постави ножичките обратно на тоалетката, а направо си ги прибра — отне едничкото и оръжие. Всъщност сестра Ансъл бързо пусна ножичките в джоба си с жест, който подсказваше, че добре знае за какво са трябвали те на Марда. Змията искаше да я остави беззащитна.
— Не пропускайте да ми позвъните, ако се нуждаете от нещо.
— Да, разбира се.
Гласът, който някога и се струваше нежен, сега бе отвратително мазникав и фалшив. Колко измамно е това, което достига до нас чрез слуха, помисли си Марда Уест. Ушите ни извършват същинско предателство. И за първи път осъзна, че притежава нова скрита сила, силата да различава истината от лъжата, доброто от злото.
— Лек нощ, мисис Уест.
— Лека нощ.
Марда Уест обмисли нов план за действие. Остана будна, часовникът до главата и тиктакаше, отвън долитаха познатите улични шумове. Изчака така до единадесет — сега бе сигурна, че от един час насам всички пациенти са в леглата си и вече спят. После загаси лампата. Това щеше да заблуди змията, ако рече да дойде и надзърне вътре през малкото прозорче на вратата. Змията щеше да си помисли, че и тя спи. Марда Уест се измъкна от делото. Взе дрехите си от гардероба и започна да се облича. Обу се, сложи си палтото и върза шала на главата си. Когато бе напълно готова, отиде до вратата и внимателно натисна дръжката. В коридора не се чуваше никакъв шум. Тя затаи дъх. После прекрачи прага и погледна наляво, където обикновено седяха дежурните сестри. Змията беше там, наведена над някаква книга. Лампата на тавана хвърляше светлина върху главата и. Нямаше съмнение, че е тя. В спретната униформа, с бяла колосана престилка и твърда яка, а от яката, източен нагоре, се виеше вратът на змията, който преминаваше в тази зловеща сплескана продълговата глава.