Марда Уест се скри и зачака. Готова беше да чака часове. Скоро чу звука, на който се надяваше — някой от пациентите бе натиснал звънеца. Змията вдигна глава от книгата и погледна към червената лампичка на стената. После надяна ръкавелите си и се понесе плавно по коридора към стаята на болния. Почука и влезе. Щом тя изчезна, Марда Уест излезе от стаята и изтича до площадката на стълбището. Бе съвсем тихо. Ослуша се внимателно и тръгна надолу. Етажите бяха четири и на всеки етаж имаше площадка, но самото стълбище не се виждаше от остъклената стаичка, където седяха нощем дежурните сестри. Късметът и работеше.
Долу в централното фоайе осветлението не беше толкова силно. Постоя на края на стълбището, докато се увери, че никой не я наблюдава. Виждаше гърба на нощния портиер, но не и главата му — той се бе навел над бюрото си, ала когато се изправи, забеляза широкото му рибешко лице. Марда Уест сви рамене. След като беше поела целия този риск, бе срамота да се уплаши от една нищо и никаква риба. Смело прекоси фоайето. Рибата я гледаше втренчено.
— Желаете ли нещо, госпожо?
Той наистина бе глупав, както предполагаше. Марда поклати глава.
— Тръгвам си. Лека нощ — каза тя, мина покрай него, сетне през летящата врата, спусна се по стълбата и се озова на улицата. Бързо пое наляво. Отсреща се задаваше такси, тя вдигна ръка и го повика. Таксито намали и спря. Когато понечи да се качи, видя черната маймунска глава на шофьора. Маймуната се ухили. Някакъв инстинкт я предупреди да не се качва в таксито.
— Извинявайте, всъщност не съобразих…
Усмивката изчезна от лицето на маймуната.
— Трябва да знаете какво искате, госпожо — извика той, включи на скорост и се отдалечи.
Марда Уест продължи да върви по улицата. Сви надясно, наляво, пак надясно и в дъното видя светлините на Оксфорд Стрийт. Ускори крачките си. Животът в далечината я привличаше като магнит — светлини, движение, мъже и жени. Ала когато стигна до Оксфорд Стрийт, изведнъж спря, чудейки се къде да отиде, при кого да потърси убежище. И отново и стана ясно, че не може да се обърне към никого, към абсолютно никого. Нима от двойката, която минаваше покрай нея в момента — жабешка глава върху късо черно тяло, хванала здраво под ръка една пантера, — можеше да потърси защита? Или от полицая на ъгъла — песоглавец, който разговаряше с някакво нагиздено прасенце? Не виждаше нито един човешки образ, никому не можеше да се довери. Мъжът, който вървеше на една-две крачки зад нея, беше като Джим — лешояд. На отсрещния тротоар видя още лешояди, а срещу нея се задаваше един кискащ се чакал.
Тя се обърна и побягна. Тичаше и се блъскаше в тях — чакали, хиени, лешояди, кучета. Бяха завладели света — в него не бе останало нито едно човешко същество. Като видяха, че тича, те започнаха да се обръщат и да я зяпат, сочеха я с пръст, сетне заквичаха и заджавкаха, подгониха я. Бяха по петите и, а Марда Уест продължаваше да тича по Оксфорд Стрийт — обгърна я мрак, останаха сенките, вече не виждаше светлина. Бе сама в този животински свят.
— Лежете спокойно, мисис Уест. Едно малко убождане, и край. Няма да ви причиня болка.
Разпозна гласа, на хирурга мистър Грийвс и през замъгленото и съзнание мина мисълта, че са я заловили. Намираше се отново в болницата, но това вече нямаше значение — беше, и все едно дали ще е тук или някъде другаде. В известен смисъл тук в болницата беше по-добре, бе свикнала с главите на животните.
Отново бяха бинтовали очите и, слава богу. Тази тъмнина я успокояваше, тя скриваше всичко, дори нощта и пъплещото в нея зло.
— Ето, мисис Уест, сега вече няма за какво да се безпокоите. С тези лещи няма да имате никакви болки и ще виждате съвсем нормално. Светът отново ще е в цветове.
През бинтовете взе да прониква светлина — сваляха ги пласт по пласт. И изведнъж всичко край нея се виждаше ясно, беше светъл ден, а до леглото и стоеше мистър Грийвс и и се усмихваше. До него бе застанала някаква пълничка, също усмихната сестра.