— Къде са маските ви? — запита пациентката.
— За такава дребна работа не слагаме маски — отговори хирургът. — Само свалихме временните лещи. Така е по-добре, нали?
Очите и шареха наоколо. Всичко изглеждаше нормално. Стаята, тоалетката, гардеробът, вазите с цветята. Нещата вече нямаха синкав оттенък, тя ги виждаше в естествения им цвят. Може би щяха да се опитат да я заблудят, че е сънувала, но шалът, който бе сложила на главата си, преди да се измъкне навън в нощта, лежеше на стола.
— Нещо се е случило с мен, нали? — попита тя. — Аз се опитах да избягам.
Сестрата погледна към хирурга.
Той кимна с глава:
— Да, точно така. И откровено казано, не ви обвинявам. Виня себе си. Лещите, които ви поставих вчера, са притискали един мъничък нерв и това ви е изкарало от равновесие. Сега всичко е наред.
Усмивката му и вдъхваше увереност. А големите топли очи на сестра Бранд — защото това сигурно бе сестра Бранд — я гледаха дружелюбно.
— Беше ужасно — каза пациентката. — Трудно ще ви обясня колко ужасно беше.
— Не се и опитвайте — рече мистър Грийвс. — Обещавам ви, че това няма никога да се повтори.
На вратата се появи младият лекар, който също се усмихваше.
— Напълно здрава ли е пациентката? — попита той.
— Мисля, че да — отговори мистър Грийвс. — А вие какво ще кажете, мисис Уест?
Марда Уест погледна тъжно към тримата — мистър Грийвс, заместник-главния лекар и сестра Бранд — и се зачуди какъв ли трябва да е бил този мъничък, раздразнен от притискането нерв, че да превърне трима души в прототипове от животинското царство, каква е тази клетка, която можеше да свърже даден мускул с въображението.
— Мислех, че сте кучета — каза тя. — Мислех, че, вие, мистър Грийвс, сте ловен териер, а вие — абърдийн.
Заместник-главният лекар докосна слушалката си и се засмя.
— В моя случай не сте много далеч от истината — рече той. — Абърдийн е родният ми град. Преценката ви не е била съвсем погрешна, мисис Уест. Поздравявам ви.
Марда Уест не се разсмя.
— С вас нямах никакъв проблем, но другите хора не бяха много приятни. — Тя се обърна към сестра Бранд: — Мислех, че сте крава, кротка крава. Ала рогата ви бяха остри.
Сега пък мистър Грийвс се разсмя:
— Видяхте ли, сестра? Колко пъти съм ви казвал точно това! Време е да ви изведат на ливадата и да ви оставят да хрупкате теменужки.
Сестра Бранд не се разсърди. Тя оправи възглавницата на болната и се усмихна благо:
— От време на време ни наричат с разни смешни имена. Но сме свикнали.
Лекарите тръгнаха към вратата. Те все още се смееха. Непринуденото им държане, в което нямаше и следа от напрежение, даде кураж на Марда Уест и тя попита:
— Все пак кой ме намери? Какво се случи? Кой ме доведе тук?
Застанал до вратата, мистър Грийвс извърна очи към нея.
— Не сте успели да стигнете много далеч, мисис Уест, и сте имали късмет, защото иначе може би нямаше да сте тук. Портиерът е вървял след вас.
— Важното е, че свърши добре — обади се заместник-главният лекар. — Всичко е траяло само пет минути. Преди да се случи нещо наистина, вие се озовахте на безопасно място тук в леглото и аз се погрижих за вас. Това е цялата история. Всъщност най-голям ужас е преживяла нещастната сестра Ансъл, когато открила празното легло.
Сестра Ансъл… Отвращението от предишната нощ не можеше да се забрави толкова лесно.
— Не казвайте, че и нашата малка кинозвезда също е била животно — усмихна се заместник-главният лекар.
Марда Уест усети, че се изчервява. Значи отново трябваше да лъже.
— Не — отговори бързо тя, — разбира се, че не.
— Сестра Ансъл е тук — заяви сестра Бранд. — Когато дежурството и свърши, бе толкова разстроена, че не пожела да се прибере в общежитието да спи. Бихте ли искали да си поговорите с нея?
Марда изтръпна. Какво ли бе казала на сестра Ансъл в ужаса и паническата треска, които я бяха обхванали нощес? Преди да успее да отговори, младият лекар отвори вратата и се провикна в коридора:
— Мисис Уест иска да ви каже добро утро. — Лицето му бе озарено от усмивка.
Мистър Грийвс махна с ръка и излезе, последван от сестра Бранд, а заместник-главният лекар вдигна слушалката си за поздрав и с шеговит поклон отстъпи към стената, за да пропусне сестра Ансъл. Марда Уест се втренчи, на устните и се появи несигурна усмивка и тя протегна ръка.
— Извинявайте. Нали ще ми простите?
Как е могла да види сестра Ансъл като змия! Светлокафяви очи, гладка матова кожа, тъмна коса, прибрана спретнато под шапчицата. И усмивката — тази спокойна, изпълнена със съчувствие усмивка.