— Какво искате да кажете, мисис Уест? — учуди се усмихнатото котенце. То бе такова едно лекомислено малко същество с вирната муцунка, което дори докато говореше, кокетно оправяше с ръка шапчицата на главата си.
— Този експеримент с очите ми — каза пациентката, като в същото време се залови с вареното пиле в чинията си, — кому е нужно това? Ами всички изглеждате ужасно. Каква е целта в крайна сметка?
Котенцето, доби сериозен вид, доколкото едно котенце можеше да има сериозен вид, разбира се, и взе да я гледа изпитателно.
— Извинете, мисис Уест — рече то, — не ви разбирам. Казахте ли на сестра Бранд, че все още не виждате добре?
— Че аз виждам добре — отвърна Марда Уест. — И то много добре. Столът си е стол, масата си е маса. Сега ще ям варено пиле. Но защо вие сте като котенце, при това котенце с тигрови шарки?
Това може би звучеше неучтиво, но тя едва се владееше. А сестрата, сестра Суийтинг — Марда Уест помнеше гласа и, — се отдръпна от масичката на колелца, с която носеше храната.
— Съжалявам — каза тя, — че все още не съм започнала да драскам. Досега никой не ме е наричал котка.
Да драска значи. Добре. Тя всъщност вече си бе показала ноктите. Да върви да си мърка там на лъва, в коридора, но пред Марда Уест нямаше да мине с този номер.
— Не си измислям — заяви пациентката. — Казвам ви какво точно виждам. Вие сте котка, не знам това харесва ли ви, или не, а сестра Бранд е крава.
Този път обидата прозвуча преднамерено. Сестра Суийтинг имаше тънки, мустачки. Мустачките щръкнаха.
— Сега си яжте пилето, мисис Уест — каза тя, — а после позвънете да ви донеса следващото ядене.
Тя излезе от стаята с гордо вдигната глава. Ако имаха и опашки, помисли си Марда Уест, сестра Суийтинг щеше да си я подвие сърдито, а мистър Грийвс би я размахвал весело. Нe, невъзможно бе това да са маски. Изненадата и негодуванието на котенцето бяха съвсем истински. А и болничният персонал не би могъл да организира подобно нещо за един пациент, само за Марда Уест — разноските щяха да бъдат много големи. В такъв случай причината беше в лещите. Вероятно самите лещи имаха някакво особено свойство, понятно само за специалиста, което променяше така човека.
Хрумна и неочаквана мисъл и като бутна масичката настрана, тя стана от леглото и отиде до тоалетката. От огледалото я гледаше собственото и лице. Тъмните лещи скриваха очите, но лицето си беше нейното. „Слава богу“ — каза си тя, но това отново я накара да се замисли — мамеха я нещо. Фактът, че лещите не променяха собственото и лице, потвърждаваше предположението за заговор и доказваше, че е права за маските. Но защо? Какво печелеха по този начин? Възможно ли беше да са влезли в конспирация, за да я докарат до лудост? Веднага отхвърли идеята — беше твърде фантастична. Това бе частна лондонска болница с добро име и лекарите бяха известни. Хирургът бе оперирал членове на кралското семейство. Освен това, ако искаха да я подлудят или дори да я убият, можеха да го направят лесно с по-голяма доза успокоителни. Или като я упоят малко повечко. Това можеше да стане още по време на операцията — упояват я и просто я оставят да умре. Защо ще тръгват по такъв заобиколен път, защо им беше да маскират персонала и лекарите като животни?
Трябваше и още едно доказателство. Застана до прозореца и притаи дъх зад завесата. В този момент улицата беше пуста. Бе точно по обяд и почти нямаше движение. По едно време на пресечката в другия край на улицата се мярна такси, но то бе твърде далеч и тя не можа да види главата на шофьора. Зачака. Портиерът излезе от болницата, застана на стъпалата и се заоглежда. Глиганската му глава се виждаше ясно. Той обаче не влизаше в сметката — можеше да е участник в заговора. Зададе се някакъв камион, но шофьорът не се виждаше… да, ето го; когато минаваше покрай болницата, той намали скоростта и, подаде главата си навън — това бе глава на тумбеста жаба с изпъкнали очи.
Съвсем обезсърчена, Марда се отдръпна от прозореца и си легна. Вече нямаше апетит и бутна настрани чинията с недояденото пиле. Не позвъни, но след малко вратата се отвори. Не беше котенцето, а дребничката санитарка с глава на невестулка.
— Какво желаете, госпожо? Сладкиш със сливи или сладолед? — попита тя.
Марда Уест поклати глава, като продължаваше да лежи с полузатворени очи. Невестулката пристъпи срамежливо напред, за да прибере таблата.
— Да ви донеса тогава сирене и след това кафе?
Главата се свързваше с врата съвсем естествено.
Не можеше да е маска, освен, ако някакъв конструктор, гений някакъв, не бе измислил маски, които се сливат с тялото — сякаш материалът, от който бяха направени, срастваше с кожата.