— Само кафе — отговори Марда Уест.
Невестулката изчезна. Отново някой почука и на вратата се появи котенцето, цялото настръхнало, наежено. Остави демонстративно кафето и без да каже дума, тръгна да излиза, а Марда Уест, този път наистина ядосана, защото, ако някой имаше право да се дразни, то това естествено беше тя, и каза троснато:
— Да ви налея ли малко млечице в чинийката?
Котенцето се обърна:
— Шегата си е шега, мисис Уест, и аз нямам нищо против да се посмея с този или онзи, но грубости не търпя.
— Мияуу — отвърна Марда Уест.
Котенцето излезе от стаята. Никой, дори и невестулката, не дойде да прибере кафето. Пациентката явно бе изпаднала в немилост. Какво от това? Персоналът на болницата грешеше, ако смяташе, че може да спечели битката. Тя отново отиде до прозореца. Портиерът с глиганската глава помагаше на някаква възрастна риба треска, която се подпираше на две патерици, да се качи в една кола. Не можеше да бъде заговор. Те нямаше как да знаят, че ги наблюдава. Марда вдигна телефона и помоли в централата да я свържат с кантората на съпруга и. Миг по-късно си спомни, че Джим вероятно е все още на обяд. Въпреки това изчака да я свържат и за щастие той се оказа там:
— Джим… Джим, скъпи?
— Да?
Какво облекчение бе да чуе милия познат глас. Тя се отпусна в леглото, долепила слушалката до ухото си.
— Скъпи, кога можеш да дойдеш тук?
— За съжаление чак довечера. Кошмарен ден, имам да върша куп неща. Е, как мина? Всичко наред ли е?
— Не съвсем.
— Какво искаш да кажеш? Не виждаш ли? Да не би Грийвс да е оплескал нещо работата? Не вярвам.
Как да обясни какво и се бе случило? По телефона щеше да прозвучи толкова глупаво.
— Да, всъщност виждам. Виждам отлично. Само че… всички сестри изглеждат като животни. Грийвс също. Той е фокстериер. От онези малките, дето ги пускат в лисичите дупки.
— За бога, какви ги говориш?
В слушалката се чуваше как обяснява нещо на секретарката си за някаква предстояща среща и от тона му Марда разбра, че е наистина много зает. Бе избрала най-неподходящото време да му се обади.
— Какво искаш да кажеш, какъв фокстериер? — попита отново той.
Марда вече знаеше, че няма смисъл да говори. Трябваше да изчака, докато Джим дойде. Тогава щеше да се опита да му обясни всичко и той щеше сам да разбере в какво се състои работата.
— Нищо, няма значение — рече тя. — После ще ти разкажа.
— Извинявай, но наистина ужасно бързам. Кажи там, ако нещо с лещите не е наред. Кажи на сестрите, на старшата.
— Да — отговори Марда, — добре.
Сетне постави обратно слушалката и бутна телефона настрани. Взе едно списание, оставено вероятно от Джим при някое посещение. С радост установи, че очите не я болят от четенето. Освен това лещите не променяха нищо — на снимките мъжете и жените изглеждаха нормално. Сватбени церемонии, приеми, млади момичета, които влизат в обществото — нищо не се бе променило. Хората бяха различни само тук в болницата и отвън на улицата.
Много по-късно следобед старшата сестра дойде да си поприказва с нея. Марда я позна по дрехите. И никак не се изненада, като установи, че главата и е глава на овца.
— Надявам се, че се чувствате добре, мисис Уест? От гласа и който напомняше блеене, се усещаше, че лекичко я подпитва.
— Благодаря, добре съм.
Марда Уест говореше предпазливо. Не биваше да се държи грубо със старшата. Дори и да се окажеше, че цялата история е някакъв отвратителен заговор, по-добре беше да не я предизвиква.
— Удобни ли са ви лещите?
— Много удобни.
— Така се радвам. Операцията беше доста сложна и макар че се наложи дълго да чакате, вие се държахте прекрасно.
„Ето — помисли си пациентката. — Сега ме ласкае. Несъмнено това е част от играта.“
— Мистър Грийвс казва, че след няколко дни ще ви махнат тези лещи и ще ви сложат постоянните.
— Да, и на мен така ми каза.
— Сигурно ви е малко неприятно, че не различавате цветовете?
— При сегашното положение тъй е по-добре.
Отговорът се изплъзна от устата и без да се усети. Старшата оправи престилката си. „Само да знаехте — помисли си пациентката — как изглеждате с тази панделка под овчата ви брадичка, щяхте да разберете какво искам да кажа.“
— Мисис Уест… — Старшата се почувствува неудобно и извърна овчата си глава. — Мисис Уест, надявам се, че няма да възразите на това, което ще кажа, но сестрите тук се справят отлично със задълженията си и ние всички ги уважаваме за това. Те, както знаете, имат удължен работен ден и наистина не е много учтиво да остават с впечатление, че им се подигравате, макар и да съм убедена, че сте искали да се пошегувате.