И все пак беше в чудесно настроение. Не само заради това, че бе избегнал като по чудо смъртта, което само по себе си беше приятно, но и затова, че Хироко бе жива. Хироко бе жива! Страшно добра новина. Доста от неговите приятели бяха предполагали през цялото време, че тя и нейната група са се измъкнали по време на нападението над Сабиши през плетеницата от подземни тунели и са стигнали до някое от скритите убежища, но Сакс не вярваше много в това. Нямаше доказателства, които да подкрепят тази идея. А сред силите за сигурност имаше хора, които бяха напълно способни да унищожат цяла група бунтовници и след това да се отърват от телата им. Винаги бе мислил, че именно това се е случило. Само че той запазваше мнението си за себе си и не изказваше преценки. Никой не можеше да бъде абсолютно сигурен.
Е, сега вече знаеше със сигурност. Бе навлязъл в територията на Хироко и тя го бе спасила от смърт от замръзване, задушаване или което от двете настъпеше първо. Гледката на приветливото й, някак си безлично лице… кафявите й очи… чувството на тялото й, поддържащо неговото… ръката й, сграбчила китката му… Хироко!
След време огненото чувство на завръщащата се осезаемост на кожата му попремина. Въпреки че ръцете му бяха подпухнали и груби и все още нямаше добър контрол върху мускулите си или мислите си, той бавно-бавно изпадаше в нормалното си състояние. Или нещо от рода на нормалното.
— Сакс! Сакс! Къде си? Отговори, Сакс!
— А. Здравейте, вие там. Върнах се в ровъра си.
— Намерил си го? Напуснал си иглуто?
— Аха. Аз… ъ-ъ-ъ… видях колата си в далечината през една пукнатина в снега.
Отсреща бяха много щастливи да чуят това.
Сакс седна, почти без да чува бърборенето им. Чудеше се защо излъга спонтанно. Някак си не се чувстваше удобно да им каже за Хироко. Предположи, че тя ще иска да продължи да се крие, може би в това бе същността. Беше я прикрил…
Той увери колегите си, че е добре и изключи връзката. Дръпна един стол от кухнята и седна. Стопли си малко супа и я изпи със звучно сърбане, като при това си изгори езика. Замръзнал, изгорен, треперещ… все още леко му се гадеше… беше почти вцепенен… Независимо от всичко това бе много щастлив. Изтрезнял от близкото докосване на смъртта, смутен или направо засрамен от собствената си глупост — да останеш навън, да се изгубиш и така нататък — всичко това беше много отрезвяващо наистина… И въпреки всичко се чувстваше щастлив. Беше оживял, и което бе по-хубавото, бе оцеляла и Хироко. Това несъмнено означаваше, че цялата й група е оцеляла заедно с нея, включително около половин дузина от Първата стотица, които бяха с нея от самото начало — Ивао, Джийн, Рая, Раул, Елен, Евгения… Сакс си приготви баня и седна в топлата вода. Чувстваше се великолепно. Бе станало чудо! Е, не беше чак чудо, разбира се! Изпитваше прекрасно чувство на неочаквана и незаслужена радост.
На следващия ден подкара ровъра обратно към величествения хълм на Арсиа, който сега бе покрит с кристалночист бял сняг на учудващо голяма надморска височина — 10,4 километра над морското равнище. В душата му цареше странна смесица от емоции, безпрецедентни по сила и изменчивост. Беше жив, Хироко бе жива, Марс бе жив — пред лицето на тези радостни факти перспективата за нов ледников период не струваше и пет пари — просто моментно залитане на общия модел на тераформирането. И все пак му се искаше да направи всичко, което зависеше от него, за да посмекчи ефекта от това събитие.
Междувременно в света на хората навсякъде продължаваха да избухват яростни конфликти — и на двата свята. Сакс обаче смяташе, че кризата по някакъв начин е успяла да прескочи мига на войната. Наводнението, ледниковият период, демографският взрив, социалният хаос, революцията… вероятно нещата бяха стигнали до такава безизходица, че човечеството се бе организирало в нещо от рода на спасителна операция или с други думи бе стигнало до първия етап на посткапиталистическа ера.
А може би просто той бе станал свръхсамонадеян, насърчен от събитията в Дедалия Планития. Колегите му от Да Винчи бяха доста разтревожени и прекарваха часове с него, разказвайки му по видеовръзката подробности за споровете, които се водеха в източен Павонис. Но на него не му се слушаше. А това, че хората от Да Винчи се притесняваха, си беше лично техен проблем. Те започваха да си мислят, че нещата излизат извън контрол винаги, щом някой повишеше глас с два децибела. Не. След това, което бе преживял в Дедалия, нещата просто не бяха достатъчно интересни, за да го заинтригуват. Независимо от преживяната буря — или може би точно заради нея, — единственото нещо, което му се искаше в момента, бе да излезе отново на повърхността. Искаше да види колкото се може по-голяма част от нея, да наблюдава промените, предизвикани от махането на огледалата и да поговори с различни екипи за тераформиране, за да обсъдят заедно как да компенсират този ефект. Обади се на Нанао в Сабиши и го попита дали би могъл да отиде там и да си поговори с хората от университета. Нанао се съгласи.