Сакс кимна и сви рамене: не знаеше какво да каже. Червените със сигурност нямаше да одобрят това. Но ако горната граница на годната за обитаване среда бъдеше вдигната, това щеше да предостави този масив на сабишианците и щеше да предизвика малки различия в няколкото по-големи възвишения… следователно май имаше смисъл. Само че кой знаеше какво щяха да решат в Павонис? Той се обади:
— Май сега трябва да се съсредоточим в опитите си да не позволим на атмосферното налягане да пада още.
Сабишианците изглеждаха мрачни.
— Какво ще кажете да ни изведете и да ни покажете масива? — предложи Сакс.
Те с удоволствие откликнаха.
Сакс, Нанао и Тарики седяха на мястото за наблюдения на един от ровърите на Университета на Сабиши. Виждаха останалите коли, които возеха колегите им, а пред тях имаше още групи. Кухините на терена бяха пълни с мръсен сняг. Масивът се намираше на 15 градуса южно от екватора и според Нанао количеството на валежите около Сабиши бе доста голямо. От югоизточната страна на масива бе по-сухо, но тук облачните маси минаваха на юг през ледовете на Изидис Планития, изкачваха се по склона и изсипваха товара си.
Накрая спряха върху ниския стар рид и излязоха. Проправяха си път сред скалите, могилите, пукнатините, пясъчните течения, миниатюрните кратери и дългите плитки канали. Имаше всякакви деформирани образувания, понеже теренът бе на четири милиарда години. Доста неща му бяха минали през главата, но никога не се бе случвало нещо по-сериозно, което да го унищожи напълно и да изтрие всичко, така че всичките четири милиарда години бяха останали, за да бъдат наблюдавани сега като в жив музей на скалните пейзажи. Ноахийският период бе превърнал всичко в прах, оставяйки реголит, дебел няколко километра, и кратери и деформации, неподвластни на силата на вятърната ерозия. По време на този ранен период другата страна на планетата не бе имала никаква литосфера на дълбочина от шест километра, благодарение на т.нар. „Голям сблъсък“. Той бе станал причина и за хаотичния вид на пейзажа.
Освен това в края на хесперийския период бе настъпил кратък топъл и влажен период, по време на който понякога по повърхността имало течаща вода. В днешни дни повечето ареолози бяха на мнение, че всъщност тогава наистина е било влажно, но не чак толкова топло — средните годишни температури били доста под 273 градуса К, но въпреки всичко позволявали наличието на вода по повърхността от време на време, която идвала в резултат на хидротермалната конвекция, а не чак толкова на валежите. Този период бе траял само около стотина милиона години, а след него настъпили милиарди години на силни ветрове през студения амазонийски период, продължил до мига на тяхното пристигане тук.
— Има ли наименование периодът, започнал от М-1? — пита Сакс.
— Холоцен.
Така че в края на краищата всичко бе излъскано по време на двата милиарда години непрекъснати ветрове, излъскано толкова съвестно, че по-старите кратери почти нямаха ръбове.
На няколко пъти учените спираха ровъра, излизаха навън и се разхождаха наоколо. Дори и сравнително малките плата се издигаха като кули над тях. Сакс се улови, че се старае да се държи колкото се може по-близко до колата, но въпреки всичко откриваше все нови и нови интересни черти на пейзажа. Веднъж видя скала с формата на ровър, пропукана вертикално от горе до долу. От лявата страна на каменния блок в посока запад се откриваше гледка до далечния хоризонт. Скалистата земя там бе покрита с фина и равна жълта глазура. От дясната му страна имаше висока до кръста му стена, остатък от древен разлом, покрита сякаш с клинопис. Нататък се виждаха някакви плаващи пясъци, оградени с високи до глезените скалички, някои от които бяха черни базалтови пирамидки, а останалите — светли камъни, целите на точки и в гранули. Следващото възвишение пък приличаше на приклекнал лъв.
Сред всичките тези скали и пясък скромно се бяха сврели растенията. Човек трябваше да се взре, за да проследи отблизо цвета им — зелен, зелено във всичките му нюанси, но най-вече в пустинните оттенъци: маслинено-зелено, сивозелено, каки и така нататък. Нанао и Тарики постоянно му показваха образци, каквито Сакс не бе виждал. Той внимателно се вглеждаше в тях. Колкото по-внимателно гледаше, толкова повече детайли откриваше. В един висок басейн му се стори, че растенията бяха обгърнали целия масив Тирена.
По-нататък, покривайки изцяло повърхностите на скалите или вътрешните части на капещите водосборни области, Сакс съзря свежите зелени проблясъци на лишеите и изумрудените повърхности на кадифените тъмнозелени мъхове. Влажна кожа.