Разноцветната палитра на всевъзможните лишеи. Тъмнозеленото на боровите иглички. Подобните на букети клони на хокайдовите борове, борове „лисичи опашки“, хвойна. Цветовете на живота. Сякаш животът преминаваше от някакво огромно открито пространство към друго над разрушените каменни стени. Малко площадче; нещо като лъкатушеща галерия; огромна бална зала; голямо количество дребнички, съединени помежду си килийки; всекидневна. В някои стаи имаше бонсаи, сврели се до ниските стени, дръвчета, не по-високи от убежищата си, обезформени от вятъра, с прерязан връх до нивото на снега. Всеки клон, всяко растение, всяко свободно пространство, оформено като бонсаи… и въпреки всичко засега безплодно.
В действителност, каза му Нанао, по-голямата част от басейните бяха активно култивирани.
— Този басейн например го засади Ейбрахам. — Всеки регион бил под опеката на отделен градинар или на група градинари.
— А! — възкликна Сакс. — Значи ги и наторявате?
Тарики се засмя.
— Може и така да се каже. В по-голямата си част почвата е вносна.
— Аха.
Това обясняваше разнообразието на растенията. Знаеше, че и около глетчера Арена също е имало култивация — там, където за пръв път откри каменните градини. Само че от времето на онези първи стъпки хората бяха напреднали значително. Тарики му разказа, че лабораториите в Сабиши дават всичко от себе си и се опитват да създадат свръхпочва. Много добра идея — почвата в каменните градини се образуваше със скорост само няколко сантиметра в столетие. Но затова си имаше причини, а създаването на почва бе доказано трудна задача.
И въпреки всичко…
— Имаме напредък от няколко милиона години — заяви Нанао. — Всичко е тук.
Бяха засадили на ръка много от образците, след това ги бяха оставили на произвола на съдбата и ги наблюдаваха как се развиват.
— Аха.
Сега вече погледна по-подробно. И наистина всяко огромно открито пространство бе заето от малко по-различен вид растения.
— В такъв случай това са градини.
— Да… ами, нещо от този род. Зависи.
— Прекрасно — възкликна Сакс, гледайки наоколо. За познавачите пътуването от Сабиши до масива сигурно представляваше естетическа разходка, пълна с алюзии и фини варианти на разни традиции, които му бяха непонятни. Хироко би го нарекла ареоформиране или ареофобия. — Бих искал да посетя лабораториите за почва.
— Няма проблеми.
Върнаха се в ровъра и продължиха нататък. По-късно през деня под застрашително мрачните облаци стигнаха до самия връх на масива, оказал се широко вълнисто тресавище. Малките клисури бяха запълнени с борови иглички, разпилени от ветровете по такъв начин, че приличаха на стръкчета трева върху добре окосена ливада. Сакс, Тарики и Нанао отново излязоха от ровъра и се поразходиха наоколо. Вятърът проникваше под скафандрите им. От тресавищата се показваха огромни маси гладка и гола скала. Като се огледа, Сакс забеляза онзи първичен червен цвят, който помнеше още от пристигането си тук. Но само няколко крачки до ръба на малкото дефиле и той отново щеше да се изправи лице в лице със зеленината.
Тарики и Нанао говореха за екопоезията, която според тях бе предефинираното, пречистеното, облагороденото и локализирано тераформиране. Видоизменено в нещо подобно на ареоформирането на Хироко. Край с тежките индустриални глобални методи. Настъпило бе време за бавни, постоянни и интензивни процеси на разработване на индивидуални късчета земя.
— Марс е една градина. Земята в този смисъл — също. Ето такива са станали хората. Затова трябва да мислим за градинарството, за това ниво на отговорност към земята. Връзка между Марс и човека, която е справедлива и за двете страни.
Сакс размаха ръка несигурно.
— Свикнал съм да мисля за Марс като за нещо диво — промърмори той, докато проверяваше по гривната си етимологията на думата „градина“. Френски, тевтонски, старонорвежки. Град — ограда, оградено място. Вероятна връзка с гард — пазя. Само че кой знае какво означава същата дума на японски. Етимологията бе достатъчно трудна и без преводите, създаващи бъркотия от класа. — Виждате ли… дайте да накараме нещата да започнат, да хвърлим семената, така да се каже, и да ги гледаме как се развиват от само себе си. Нещо като самоорганизираща се екология, разбирате ли?
— Да — отговори Тарики, — но и дивотата сега е като градина. Някакъв вид градина. Точно в това се предполага, че се намираме. — Той сви рамене. Челото му се набръчка. Явно вярваше, че идеята му е правилна, ала не му се нравеше. — Така или иначе екопоезията е много по-близо до твоето виждане, отколкото индустриалното тераформиране е било някога.