Стигнаха до една галерия, която приличаше на естествена пещера, не по-права от почти евклидовите линии на каньона под тях. Тя продължаваше все напред и напред, дълга и прашна. Целият комплекс изглежда не се използваше често. Червените предпочитаха ровърите си, а места като това сигурно бяха смятани за неприятна необходимост. Скрито убежище; ако капаците на прозорците бяха спуснати, човек можеше да мине из каньоните точно покрай него и да не го забележи. Сакс си помисли, че това сигурно не е само за да останат незабелязани от ЮНТО, но и за да не се натрапват на самата земя, да се слеят с нея.
Както Ан изглежда се опитваше да направи, седнала в каменен стол близо до прозореца. Сакс рязко спря — потънал в мислите си, той едва не връхлетя върху нея, също както страничният наблюдател можеше да мине през заслона. Просто един къс скала, седнал там. Той впи поглед в Ан. Колкото повече я гледаше, толкова повече започваше да се тревожи. Веднъж му бе казала, че вече не се подлага на геронтологична терапия. Това бе преди няколко години. А по време на революцията направо бе изгоряла и се бе стопила като свещ. Сега, когато въстанието на червените бе потушено, тя вече бе пепел. Посивяла плът. Беше ужасяваща гледка. А бе на около сто и петдесет години, колкото всички останали живи от Първата стотица, и без терапията… скоро щеше да умре.
М-да. Всъщност, ако трябваше да говорим точно, тя бе на физическия еквивалент на седемдесет години, в зависимост от това кога за последен път се бе подлагала на терапия. Тоест, положението не бе чак толкова лошо. Може би Питър знаеше. Но според статистиките, които бе чувал, колкото повече време минаваше между отделните сеанси на терапията, толкова повече проблеми се натрупваха. Човек трябваше да бъде разсъдлив.
Само че не можеше да й го каже. Всъщност трудно му бе да мисли какво изобщо ще й каже.
Случайно тя вдигна очи към него. Позна го и потрепери. Устната й се повдигна като на уловено в капан диво животно. След това сведе поглед встрани, мрачна и с каменно лице. Без гняв и без каквато и да е надежда.
— Исках да ти покажа масива Тирена — заговори той неуверено.
Ан стана и излезе от стаята.
Сакс я последва, но двете млади жени с трънливите погледи го спряха.
— Не мисля, че иска да говори с вас — информира го по-високата.
— Много любезно от ваша страна.
Ан бе застанала в долния край на галерията до друг прозорец. Или бе омагьосана, или бе прекалено изтощена, за да се движи. Или пък част от нея искаше да говори с него.
Сакс я приближи.
— Искам да чуя какво мислиш за масива — продължи той. — Искам да чуя предложенията ти относно какво трябва да направим по-нататък. А и имам някои… някои… ареологически въпроси. Естествено, може и вече да не се интересуваш от чисто научни въпроси…
Тя пристъпи крачка към него и го зашлеви през лицето. Когато Сакс се опомни, видя, че се е превил до стената на галерията, седнал по задник. Ан не се виждаше никъде. Двете млади момичета му помогнаха да се изправи, като не знаеха дали да се смеят, или да плачат. Цялото тяло го болеше, дори повече от лицето, а очите му бяха горещи и леко щипеха. Май бе на път да се разреве пред тези две млади идиотки, които усложняваха всичко невероятно много, като се влачеха подире му. Докато бяха наоколо, той не можеше да крещи или да се моли, не можеше да падне на колене и да каже: „Ан, прости ми“. Просто не можеше.
— Къде отиде? — успя някак си да изрече Сакс.
— Тя наистина не желае да говори с вас — заяви високата.
— По-добре да изчакате и да опитате по-късно — посъветва го другата.
— О, я млъквайте! — кресна той с толкова голямо и всеобхватно раздразнение, че приличаше на гняв. — Защо просто не я оставите да спре терапията и да се убие?
— Това си е нейно право — отбеляза високата.
— Така е, разбира се. Само че аз не ви говоря за права. Опитвам се да ви обясня как би трябвало да се държи човек с приятел, когато той се самоубива. В общи линии, не е нещо, с което да сте поне малко запознати. Сега ми помогнете да я намеря.
— Вие не сте й приятел.
— Почти сигурно съм. — Изправи се на крака и залитна леко, в опит да тръгне в посоката, накъдето мислеше, че е отишла. Едно от двете момичета посегна да го хване за лакътя. Той отхвърли помощта и продължи напред. Ан беше там, свита в един стол, в нещо, подобно на трапезария. Сакс се приближи, като постепенно забавяше крачка, подобна на Аполон в парадокса на Зенон.
Ан се извъртя и впи поглед в него.
— Ти си този, който изостави науката и то от самото начало — изръмжа тя. — Така че не ми пробутвай тези лайна, че не се интересувам от наука!