— Права си — отвърна той. — Вярно е. — Хвана двете й ръце. — Само че ми е нужен съвет. Научен съвет. Искам да се науча. И междувременно искам да ти покажа това-онова.
Но след миг размисъл Ан отново стана и тръгна нанякъде, точно покрай него. Сакс трепна, без да иска, след което се забърза след нея. Крачката й бе доста по-дълга от неговата, а и тя се движеше бързо, затова му се налагаше да подтичва. Костите го боляха.
— Може би трябва да излезем — предложи той. — Няма значение къде.
— Понеже цялата планета е съсипана — измърмори Ан.
— Трябва да излизаш от време на време и да гледаш звездите — настоя Сакс. — Бих могъл вероятно да ти правя компания.
— Не.
— Моля те, Ан. — Тя бе доста бърз пешеходец и на всичкото отгоре по-висока от него, така че да върви редом с нея и да говори бе трудничко. Пъшкаше и пухтеше. Бузата все още го болеше. — Моля те, Ан.
Нито му отговори, нито забави крачка. Сега вървяха през някаква зала между апартаменти. Ан се забърза, влезе в една от стаите и затръшна вратата под носа му. Сакс провери: беше заключена.
Началото съвсем не бе обещаващо.
Лисица и хрътка. Трябваше някак си да промени нещата, за да не се получава преследване или гонитба. Е, както и да е.
— Ще духам, ще духам, ще издухам къщичката ти — измърмори той и духна към вратата. Само че отново се появиха двете млади жени, които се взираха в него странно.
По-късно същата седмица, една вечер близо преди залеза, Сакс слезе в съблекалнята и облече един скафандър. Когато Ан влезе, той подскочи няколко сантиметра.
— Тъкмо излизах — измънка той. — Няма ли да ти преча?
— Това е свободна страна — каза тя тежко.
Двамата излязоха навън през шлюза. Двете млади жени сигурно са останали шашнати.
Трябваше да е много предпазлив. Естествено, въпреки че бе излязъл с нея, за да й покаже красотата на новата биосфера, не биваше да споменава нищо за растенията, снега или облаците. Щеше да остави нещата да говорят сами за себе си.
Ан не бе настроена разговорливо. Рядко се обръщаше към него. Това е обичайният й маршрут, заподозря Сакс, докато вървеше след нея. На него просто му бе позволено да я съпроводи.
Може би бе допустимо да задава въпроси: в края на краищата това бе наука. А Ан често спираше, за да разгледа каменните образувания отблизо. Можеше от време на време да кляка до нея и с дума или жест да попита какво е открила.
Затова той питаше. Ан понякога отговаряше, дори навлизаше в подробностите. Темпе Тера означаваше Страна на времето. Основният материал, от който се състоеше, бе оцеляло парче от южните високи земи, една от онези изпъкналости, вдадена дълбоко в северните плата. Оцелял къс от Големия сблъсък. По-късно Темпе Тера бе разпокъсана, вследствие на издигането на възвишението Тарсис от юг.
Разпростиращата се земя се бе напукала достатъчно, за да позволи на някои по-късно възникнали вулкани да се появят на бял свят, разгръщайки се над каньоните. От един рид видяха далечен вулкан, подобен на черен конус, паднал от небето; след него още един, който за Сакс напомняше следа от удар на метеорит. Ан разтърси глава при тази гледка и посочи лавовите течения и цепнатините — обекти, ставащи видими, само когато някой ти обърнеше специално внимание върху тях.
Да виждаш пейзажа и историята му, да умееш да го разчиташ като текст, написан през собственото му продължително минало… Това явно бе виждането на Ан, достигнато посредством дълго столетие наблюдение и проучване. Но при нея това бе, освен практика, и дар от природата — любовта й към работата. Нещо, на което да станеш свидетел, нещо, на което да се удивляваш.
Сакс се опитваше да види нещата такива, каквито ги виждаше тя.
По едно време коленичи, за да разгледа образец от тибетски ревен, който без малко щеше да настъпи. Малки червени листенца, подредени в кръг около червената сърцевина.
Ан надникна през рамото му.
— Мъртво ли е?
— Не.
Той откъсна мъртвите листенца от външната страна на съцветието и й демонстрира по-ярките, които бяха отвътре.
— Вече се стяга за зимата. Сигурно заради намалялата светлина. — После Сакс продължи сякаш на себе си: — Обаче голяма част от растенията ще загинат. Няма да имат време да изпаднат в „зимен сън“. Затова доста ще измръзнат. Растенията се справят значително по-добре от животните. А пък насекомите са учудващо издръжливи, като се има предвид малкото съдържание на течности в телата им. Мисля, че могат да устоят на всичко.
Ан все още разглеждаше растението, затова Сакс млъкна. Живо е, искаше му се да изрече. И понеже членовете на една биосфера зависят един от друг, следователно то е част от твоето тяло. Как можеш да го ненавиждаш?