Но пък тя не се бе подлагала на терапията…
Леденото море представляваше разпокъсан блясък на бронзови и коралови цветове. Слънцето залязваше. Щеше да им се наложи да се приберат. Ан се изправи и тръгна като тъмен силует, запазвайки пълно мълчание. Можеше да говори в ухото й, дори когато беше на сто метра от него, след това на двеста… Малка фигурка сред огромната бездна на света. Не го направи. Това щеше да е нахлуване в нейното усамотение. Чудеше се за какво ли разсъждаваше тя. Направо копнееше да извика: „Ан, какво искаш? Говори с мен. Сподели мислите си“.
Желанието да говори с някого бе раздиращо като всяка болка. Сигурно хората имаха това предвид, когато говореха за любов. Или по-скоро според Сакс това бе любов. Просто тази свръх-силна необходимост да споделиш мислите си с някого. Тази самота. О, Ан, моля те, говори с мен.
Само че тя не го направи. Явно растенията нямаха такова влияние върху нея, каквото имаха върху него. Ан очевидно ги ненавиждаше, тези малки частици от нейното тяло, сякаш viriditas бе нещо от рода на раков тумор, който измъчваше скалите. Растенията постепенно изчезваха от погледа му — притъмняваше, приближаваше се още една буря, точно над морето от мрак и бакър. Вятърът постоянно довличаше нови и нови шепи сняг.
Докато се връщаха в убежището, Ан изгуби съзнание. Падайки, удари главата си в касата на вратата. Сакс успя да я хване и я поведе, по-точно почти я повлече към шлюза. Щом шлюзът се напълни с въздух, той отвори вътрешната врата и я издърпа до съблекалнята. Сигурно бе изкрещял нещо по общата честота, защото докато сваляше скафандъра й, петима или шестима от червените — повече, отколкото бе видял по време на целия си престой в убежището — влязоха в стаята. Една от двете жени, които толкова му пречеха — по-ниската — се оказа медицинското лице в станцията. Когато сложиха тялото на Ан върху една маса на колелца, тя поведе импровизираната носилка към клиниката. Сакс помагаше, доколкото можеше. Свали ботушите на скафандъра от дългите й крака с треперещи ръце. Пулсът му (провери го на гривната си) бе 145 удара в минута, чувстваше се разгорещен и дори замаян.
— Удар ли е получила? — повтаряше той. — Кажете ми, удар ли е получила?
Нисичката жена изглеждаше изненадана.
— Не мисля. Просто е припаднала, след което си е ударила главата.
— Но защо припадна?
— Не знам.
Тя хвърли бегъл поглед към по-високата жена, която стоеше до вратата. Сакс разбра, че те двете са главните в цялото убежище.
— Ан ни инструктира да не я поставяме в какъвто и да било животоподдържащ механизъм, каквото и да се случи.
— Не.
— Даде строги инструкции. Направо ни забрани. Специално го описа.
— Сложете я в каквото и да било, стига да я запази жива — настоя Сакс. Гласът му бе груб от напрежение. Всичко, което ставаше с него след припадъка на Ан, го изненадваше. Той бе свидетел на собствените си действия също като двете жени. — Това не означава, че трябва да я държите в него, ако се посъвземе. Просто необходимият минимум, за да не си отиде за нищо.
Лекарката извъртя очи при това уточнение, но високата жена до вратата изглеждаше замислена.
Сакс чу, че продължава да говори:
— Доколкото знам, съм бил в животоподдържащ апарат няколко дни и съм много щастлив, че никой не е решил ей така да го изключи. Това си е нейно решение, не ваше. Всеки, който иска да умре, може да го направи, без да кара докторите да престъпват клетвата на Хипократ.
Лекарката извъртя очи, още по-отвратена отпреди. Но след като хвърли един поглед към колежката си, започна да нагласява Ан върху леглото с животоподдържащите системи. Сакс й помогна, след което тя включи медицинския компютър и започна да съблича скафандъра на Ан. Високата жена се приближи и започна да помага на лекарката. Сакс седна. Собствените му физиологически симптоми бяха удивително груби; из цялото му тяло бе плъзнала топлина, струваше му се, че развива неумолима хипервентилация, а на всичкото отгоре чувстваше някаква странна болка, която го караше да иска да плаче.
След малко лекарката излезе. Ан била в кома, каза тя, а припадъкът й се дължал главно на някаква промяна в сърдечния ритъм. Засега състоянието й било стабилно.
Сакс седна отново. След известно време лекарката се появи пак. Гривната на Ан бе зафиксирала епизод на рязка промяна в сърдечния й ритъм в момента, когато бе припаднала.
Сакс отиде до екрана на изкуствения интелект и стартира диагностичната програма. Извика медицинските данни на Ан и превъртя назад информацията за сърдечната й дейност до мига на падането й.
Той доста време изучава екрана, след което стана и започна да изследва инструмент по инструмент и стая по стая клиниката на червените. Медицинските сестри го оставиха да се скита. Мислеха си, че е обезумял.