Тъй като това бе едно от главните убежища на червените, му се стори, че една от стаите съдържа оборудване за геронтологична терапия. Така си и беше. Малката стая в задната част на клиниката бе отделена за това.
Така… В главния компютър се съдържаше запис на генома на Ан. Но ако наредеше на тази лаборатория тук да започне да синтезира нейните ДНК-вериги, тукашните обитатели със сигурност щяха да забележат. Тогава щеше да си има неприятности.
Сакс се върна в миниатюрната си стаичка, за да проведе един закодиран разговор с Да Винчи. Когато помоли колегите си там да започнат синтеза, те се съгласиха без всякакви въпроси, с изключение на техническите. Понякога обичаше тези свои „клонинги“ с цялото си сърце.
След това отново започна очакването. Изминаха няколко дена без видима промяна в състоянието на Ан. Лицето на лекарката ставаше все по-мрачно, въпреки че гласно не предложи да откачат Ан от машините. Но това се четеше в погледа й. Сакс започна да спи на пода в стаята на Ан. Вече разпознаваше ритъма й на дишане. Прекарваше часове в поддържане на главата й по начина, по който Мишел му бе разказвал, че Ниргал е държал неговата. Доста се съмняваше, че това би могло да излекува някого въобще, но въпреки всичко го правеше. По време на дългите часове седене и очакване започна да мисли за пластичната хирургия на мозъка, на която го бяха подложили Влад и Урсула след удара му. Естествено между удар и кома имаше голяма разлика. Но промяната на съзнанието не бе чак толкова страшно нещо, особено ако съзнанието е било болно.
Изминаха още и още дни. Никаква промяна. Всеки ден бе по-пуст и по-страховит от предишния. Инкубаторите в Да Винчи отдавна бяха изготвили пълния набор от специфичните за Ан ДНК-вериги „подкрепления“, „залепващи“ гени — с две думи, пълния геронтологичен пакет в най-новата си конфигурация.
Затова една нощ той се обади на Урсула и дълго се консултира с нея. Тя му отговаряше спокойно, въпреки че се противеше на това, което Сакс възнамеряваше да прави.
— Синаптично стимулиращият пакет, който ти дадохме, предизвиква силен синаптичен растеж в неувредените мозъци — каза му направо Урсула. — Той може да промени съзнанието до състояние, за което няма модел. — Тоест, да създаде луд, като Сакс, издаваше уплашеният й поглед.
Сакс реши да прескочи синаптичните процедури. Да спаси живота на Ан бе едно, а да промени съзнанието й — съвсем друго. Пък и случайната промяна не бе нещото, към което той се стремеше. Одобрение, ето какво искаше. Щастието — истинското щастие на Ан, каквото и да представляваше то — сега му се струваше толкова отдалечено и трудно за представяне. Дори мисълта за това му причиняваше болка. Невероятно какво количество физическа болка можеха да причинят дори само мислите — лимбичната система като цяла вселена, пропита с болка, като черната материя, която проникваше навсякъде из вселената.
— Говори ли с Мишел? — попита го Урсула.
— Не съм. Много добра идея.
Той се обади на Мишел, обясни му положението и му каза какво възнамерява да прави.
— Боже Господи, Сакс! — възкликна Мишел. Изглеждаше шокиран. Но само няколко мига след това обеща да дойде. Щеше да накара Дезмънд да го откара до Да Винчи, за да вземе необходимото за терапията и след това да долети до убежището.
Не след дълго Мишел и Дезмънд пристигнаха. Неговите братя. Лекарката, високата жена и останалите ги ескортираха, затова трябваше да разговарят с погледи или с отсъствието на погледи. Въпреки това всичко бе пределно ясно. Бяха взели необходимото и сега трябваше само да чакат удобен момент.
Този момент дойде доста бързо. Ан бе в кома и процедурите в клиниката бяха рутинни. Ефектите на геронтологичната терапия върху изпаднали в кома обаче не бяха напълно проучени. Мишел бе прегледал оскъдните данни в литературата и не бе открил кой знае какво. Това, което възнамеряваха да направят сега, бе опитвано няколко пъти като експериментално лечение и бе вдигнало на крака почти половината пациенти. Ето защо Мишел сега смяташе, че идеята не е лоша.
Затова скоро след пристигането на Дезмънд и Мишел тримата се събраха веднъж в полунощ и на пръсти се отправиха към стаята на Ан покрай заспалата медицинска сестра. Сакс и Мишел привързаха Ан към интравенозните системи и забиха иглите във вените й, действайки бавно, внимателно и прецизно. И тихо. Не след дълго новите протеинови вериги навлизаха в кръвообращението й. Дишането й се накъса. Сакс изстина от ужас. Тя леко простена. Чудесно бе, че Дезмънд и Мишел бяха до него. И двамата го бяха уловили за ръцете, сякаш го поддържаха, за да не падне. Само че отчаяно му се искаше и Хироко да е тук. Това би го накарало да се чувства по-добре. Хироко бе една от причините той да извършва това в момента. Нуждаеше се от подкрепата й, от физическото й присъствие, копнееше тя да се появи и да му помогне, както бе направила на Дедалия. Да помогне на Ан. Хироко бе експерт в областта на радикални експерименти с хората, това щеше да е елементарно за нея…