Когато всичко свърши, те извадиха интравенозните игли и прибраха цялото оборудване по местата му. Медицинската сестра продължаваше да спи с отворена уста. Ан все още бе в безсъзнание, но Сакс усети, че дишането й вече е по-спокойно. По-силно.
Тримата се изправиха и впериха очи в нея. След няколко минути се измъкнаха на пръсти и се прибраха в стаите си. Дезмънд започна да танцува на пръсти като последния идиот и двамата го накараха да запази тишина. Легнаха в леглата си, но не успяха да заспят. Не можеха и да говорят, затова просто лежаха тихо, като братя в една къща, късно през нощта, след успешна експедиция в нощния свят.
На следващата сутрин лекарката дойде и им съобщи:
— Състоянието й се подобрява.
Тримата мъже изказаха удоволствието си да чуят това.
След като слязоха в трапезарията, Сакс изпита силна нужда да разкаже на Мишел и на Дезмънд за свиждането си с Хироко. Това щеше да означава за тях повече, отколкото за другите. Само че някаква част от него се страхуваше да го направи. Страхуваше се да не би да го отдадат на претоварването му или да сметнат, че просто е халюцинирал. Не знаеше какво да мисли за онзи момент, когато Хироко го изостави до ровъра му и се загуби в бурята. По време на дългите часове, прекарани до леглото на Ан, той доста бе мислил и проучвал въпроса и знаеше как земните алпинисти, намирайки се на голяма надморска височина и страдайки от кислороден глад, започвали да си въобразяват, че до тях има спътник. Нещо като двойник. А практически кислородо-подаващата му тръба бе задръстена.
— Мислех си, че Хироко би направила именно това — обади се той.
— Смело беше, признавам — кимна Мишел. — Имаше нещо от нейния стил. Не, не ме разбирай погрешно… доволен съм, че го направи.
— Чакахме шибано много, мен ако питате — намеси се Дезмънд. — Според мен някой трябваше да я завърже и да я подложи на терапия още преди години. О, Сакс, Сакс… — Той се засмя щастливо. — Надявам се тя да не откачи като теб.
— Само че Сакс бе прекарал удар — възрази Мишел.
— М-да… всъщност бях ексцентричен и преди — припомни Сакс.
Двамата му приятели кимнаха. Бяха в отлично настроение, въпреки че ситуацията още не бе разрешена напълно. След малко високата лекарка влезе и им съобщи, че Ан е излязла от комата.
Сакс все още чувстваше стомаха си прекалено свит от напрежение, за да приема каквато и да е храна, но отбеляза за себе си, че унищожава купчината препечени филии с масло доста бързо. Всъщност направо ги омете до шушка.
— Имай предвид, че тя ще ти е много сърдита — предупреди го Мишел.
Сакс кимна. За съжаление това бе най-вероятната алтернатива. Неприятна мисъл. Не му се искаше отново да го удря. Или още по-лошо — да го лиши от компанията си.
— Не би било зле да дойдеш с нас на Земята — предложи Мишел. — Мая, Ниргал и аз ще ходим там с делегацията.
— Ще има делегация до Земята?
— Да, някой предложи това и другите го приеха като добра идея. Не е зле да имаме там долу няколко представителя, за да говорят от наше име. А пък докато се върнем, Ан ще има време да обмисли онова, което направи за нея.
— Интересно — каза Сакс, чувствайки облекчение дори само от предложението да избяга по някакъв начин от тази ситуация. Всъщност бе дори страшно колко бързо можеше да измисли няколко добри причини да отиде на Земята. — Ами какво ще стане с Павонис и конференцията, за която говорят?
— Можем да участваме в нея по видеовръзката.
— Вярно. — Всъщност именно този начин на поведение бе възприет от него.
Планът беше доста привлекателен. Никак не му се искаше да е наблизо, когато Ан се събуди. Или по-скоро, когато открие какво му е направил. Естествено това бе проява на малодушие. И все пак…
— Дезмънд, ти ще ходиш ли?
— Да не си луд!
— Но казваш, че и Мая ще дойде? — попита той Мишел.
— Да.
— Добре. Последния път, когато се опитах да… да… да спася живота на една жена, Мая я уби.
— Какво? Какво… Филис? Спасил си живота на Филис?
— Ами… не съвсем. Така да се каже, спасих я, но също така бях и причината тя да се изложи на опасност, затова не мисля, че това се брои.