„М-да, защо не? — отвърнаха малките червени човечета. — Ще бъде чест за нас. Само че трябва да бъдем всички едновременно. Ние май вършим всичко заедно.“
„Защо не?“ — съгласи се Далай Лама и се пресели в едно от малките червени същества. По този начин той стана част от всички тях, от целия Марс. Малките червени човечета погледнаха нагоре към света на големите хора, които разрушаваха всичко около себе си. Преди бяха наблюдавали действията им като някакъв вид голямо широкоекранно кино, но сега вече чувстваха в съзнанията си мъдростта и състраданието на осемнайсетте предишни живота на Далай Лама. Казаха си: „Ей, тези хора наистина са голяма бъркотия. И преди сме си мислили, че положението е лошо, но сега се оказва, че нещата са много зле. Те са щастливци, че не могат да четат мислите си, иначе биха се избили. Може би точно затова се избиват сега — просто знаят какво мислят самите те и затова подозират останалите. Отвратително. И тъжно“.
„Трябва да им помогнете — каза Далай Лама от вътрешността на съзнанията им. — Вероятно можете.“
„Може би“, отвърнаха малките червени човечета. Да си кажем привичката, те бяха доста подозрителни. Бяха се опитвали да помагат на хората още откакто Джон Буун умря, бяха изградили цели градове по чердаците на всяко едно ухо на планетата и говореха непрекъснато в стил, много подобен на този на Джон, опитвайки се да накарат хората да се пробудят и да действат както подобава. Никакъв успех, с изключение на това, че осигуряваха клиентела на специалистите по уши-нос-гърло. Много от марсианците мислеха, че ушите им пищят, но никой никога не разбра, че това се дължи на малкия червен народ, което стигаше да обезкуражи когото и да било.
Само че сега малките червени човечета имаха подкрепата на състрадателния дух на Далай Лама, загнездил се в съзнанията им, така че решиха да опитат още веднъж. Далай Лама отбеляза, че това вероятно ще изисква повече от едно просто говорене в ушите на хората. Всички се съгласиха. Щеше да се наложи да привлекат вниманието им по различен начин.
„Опитвали ли сте телепатията си върху тях?“ — попита ги Далай Лама.
„А, не — отвърнаха те. — Няма смисъл. Съзнанията им са прекалено страховити и тяхната отвратителност може да ни убие.“
„Може и да не е така — посочи Далай Лама. — Защо не пробвате да блокирате вашите възприятия на онова, което те мислят, и просто да ги залеете с поток от мисли? Може и да свърши работа. Просто изпратете поток добри мисли, като лъч от съвети. Състрадание, любов, примирение, мъдрост, дори малко здрав разум“.
„Ще се опитаме — обеща малкият червен народ. — Само че ще се наложи да крещим с цялата сила на телепатичните си гласове, всички в хор, понеже тези приятелчета въобще не слушат.“
„Сблъсквал съм се с подобен проблем преди девет столетия — отбеляза Далай Лама. — Ще свикнете с това. А пък и вие сте малки и имате преимуществото на количеството. Затова опитайте!“
И така всички малки червени човечета на Марс надигнаха глави и поеха дълбоко въздух.
Арт Рандълф изживяваше най-важните мигове от своя живот.
Отново започна да пропагандира идеята за конституционен конгрес. Обиколи целия лабиринт от промишлени складове и хранилища под големия купол, премина по всички широки улици, препълнени с тежки превозни средства, и навсякъде повтаряше една-единствена дума — „конституция“. Говори с Надя, Ниргал, Джаки, Зейк, Мая, Питър, Ариадна, Рашид, Тарики, Нанао, Сунг и Боразяни. Приказва с Влад, Урсула, Марина и Койота. Срещна се с неколцина млади туземци, които никога преди не бе виждал и които бяха изиграли важна роля в скорошните безредици. И непрекъснато повтаряше едно и също:
— Една конституция би ни легитимирала пред Земята и би ни дала основните положения, по които да уреждаме споровете си. И понеже така или иначе сме се събрали всички тук накуп, защо не започнем още отсега? Някои вече имат готови за обсъждане планове.
Хората кимаха, казваха: „Може би си прав“ и тръгваха да скитат безцелно и да разсъждават върху думите му. Събитията от миналата седмица още не бяха избледнели достатъчно от съзнанията им.
Арт се обади на Уилям Форт и му разказа какво се опитва да направи. Отговорът дойде още същия ден. Старецът бе в едно от новите си убежища в Коста Рика и изглеждаше разтревожен както обикновено. „Добра идея“, бяха думите му. След този разговор хората от „Праксис“ започнаха да се обаждат на Арт всеки ден, за да видят с какво могат да помогнат, за да се организират нещата. А докато опаковаше малкото си багаж, приготвяйки се за дипломатическата мисия на Земята, Сакс предложи: